Винаги е трудно да се говори за любов – и на 15, и на 50 години. Любовта е сложно и необяснимо чувство – възниква и изчезва по свои провила, не подлежи на контрол и предизвиква емоционални бури. Това важи за всяка любов, както за тази към партньора, родителя или децата, така и за тази към род, родина или език. Някак странно в последните години обичта към родината взе да приема все по-неприемливи форми, да се заявява по все по-крещящ и натрапчив начин и да се изкривява във все по-неочаквани посоки, което доведе дотам, че вместо да привлече внимание, отблъсна всеки зравомислещ човек.
Как се оказа така, че любовта към родината се превърна в пародия?
Първото, което ми идва наум, когато чуя нещо за любов към родината е – пак ли? Както всяка любов, и тази се заслужава. Ако е несподелена – рано или късно угасва. Може би това се случи с поколението, което изживя живота си в „преход“, който никой не може да разбере дали е приключил, или още продължава. Не само липсата на споделеност обаче предизвиква отрицателни асоциации. Твърде многото излишни, театрални жестове и демонстрации задушиха всяко искрено чувство, припламнало въобще някога в нас.
Научих биографията на Васил Левски на 4 г. за едно представление, в което „другарките“ от детската градина ме бутнаха да участвам, защото умеех да помня всякакви текстове. Бях най-малката, изрецитирах каквото трябва, спечелих – вече не помня какво. Радвах се, че шумотевицата свърши и, разбира се, веднага забравих всичко. Освен това, което не ми беше ясно – какво точно значи „обесен“.
Не си спомням вече колко пъти съм учила биографията на Левски и всеки път изникваше някакъв въпрос, който така и не намира отговор.
Когато за втори път учих биографията на Левски, беше за приемането ми в редовете на „чавдарчетата“ – във втори клас, ако вярно си спомням. Тогава пък изникна въпросът, защо са оставили човека да виси някъде си, а през това време всички плачели за него? Не само аз, а и сума учени не успяват да изяснят този въпрос. Учените, наистина, се интересуват повече от това къде точно е заровен Левски, а не от емоционалната страна на нещата. Ето, тази година например любовта към родината и нейните герои изби в поставянето на „временна паметна плоча“ на паркинг зад Министерство на земеделието в София. Преминаващите цъкаха с език, чудеха се, други отвръщаха поглед с огорчение, трети открито недоволстваха. И единствения въпрос, който постави този „временен знак“ беше – наистина ли някой допуска, че това е допустимо, защото не е забранено от закона?
През годините сме ставали свидетели на неедин жест, който буди противоречиви чувства в целия диапазон на човешката чувствителност – от изненада, през ирационален страх, до отвращение. Пред очите ни се измисляха нови обичаи, люжеше се без никакъв срам за това какво точно представлява народната памет и традиция, децата се учеха на несъществуващи практики, съчинени от невежи, но „добронамерени“ ентусиасти, шевици плъзнаха по неочаквани места – от спирки на метрото до ушите на тийнейджърките, тайнството на нестинарския танц взе да става обичаен завършек на празненство по всяко време на годината (срещу съответно заплащане, разбира се), с повод и без повод разхождаме кукери (и мъжки, и женски, в съответствие със съвремието) до началото на март…
През цялото време ахкаме и не ни се струва нередно, но това изобилие някак убива не само смисъла на традицията, а и въобще възможността да я заобичаме. В същото време знанието за действителната история, обредност и език на българите остава някъде встрани. Фактите продължават да се променят и подменят, а елементарната грамотност отдавна не е ценност, а дреболия, за която дори учителките в начално училище не следят. Защото е дреболия в сравнение с голямата картина, с това, че „българщината изчезва“, а традициите умират.
„Не е важно дали е истина, ако звучи добре“
Не помня кой го беше казал, но не е вярно. Въпреки, че вероятно звучи добре. Добрите намерения не оправдават нито злоупотребите, нито кражбите, на които сме свидетели през годините, нито прекрояването на истината, за да пасне на нечии цели и стремежи. Преди всеки традиционен празник обществото тръпне в очакване какъв ще е поредният сензационен жест, с който ще спасяваме прословутата „българщина“, с какви гръмки думи ще се втурнат да я защитават от несъществуващи призраци, какъв странен паметник ще бъде открит, колко пари ще се вложат в утвърждаването на измислена традиция или фестивал… А после, след „традиционното“ всенародно веселие, всичко пак ще тръгне по старому – с лъжи, кражби и „добро желание“, но без знания, истина и автентичност. И чак когато (ако) това се промени, ще имаме моралното право да обичаме България такава, каквато е – не най-голямата, велика и чутовна страна, но нашата родина.
Вижте още:
