С приближаването на така наречения Празник на любовта, за който някои от нас се чувстват длъжни да си подарят взаимно нещо голямо, скъпо, излишно и розово, „както се прави“, а други от нас се чувстват още по-длъжни да обяснят как тоя празник не е български и „я нема да им го празнувам“, защото така „не се прави“, аз тихо и кротко се замислям над любовта и връзките. И доколко тези две неща се припокриват помежду си.
Без да отричам връзките – аз ценя връзките високо и принципно ми е приятно да се намирам в такава – мисля, че издигането им в култ; придаването на императивен характер на идеята „да си намериш някого“, и „да го/я задържиш“; презумпцията, че извън връзка си неминуемо незавършен и нещастен, пречат на любовта и личното щастие повече, отколкото им помагат.
„Човекът е напълно човек, само когато играе“, твърди Шилер, а същият този homo ludens, дефиниран и разказан от Йохан Хьойзинха, не е зле и да мисли, следователно да съществува, ако решим да послушаме Рене Декарт.
Не на това мнение са десетки и стотици безименни пълчища от далечни роднини, далечни познати и контекстуални приятелства, според които човекът е по-добре да не играе прекалено много и да не му мисли много-много чак толкоз, защото истинският ендгейм, финалният бос на живота и най-вече това, което те дефинира като смислена и щастлива личност, е участието ти във връзка на всяка цена.
За целта на една връзка, случваща се на всяка цена, е необходимо изпълнението на две предпоставки – да „дадеш шанс“ на всеки, който си го поиска, и, веднъж оказал се във връзка, за нищо на света да не я прекратяваш. Освен щастие и смисъл, това следва да ти донесе и сигурност, а както знаем от безропотното си съгласие за своеобразна експлоатация на крайно скучни работни места, сигурността е най-важна.
Всичко хубаво, но в една такава връзка любовта обикновено няма място.
Избереш ли да не останеш в отношения, в които любовта е свършила (или поне от едната, ако не и от двете страни всъщност не е започвала никога), и/или липсват взаимност, разбирателство, гледане в една посока, обикновено ще чуеш за себе си, че не знаеш какво искаш, именно поради това, че всъщност много добре знаеш какво искаш, и какво – съответно не. Както и че решението ти е породено от скука, от разглезеност, от желание да участваш в безразборни сексуални контакти отстрани (като че ли това не е нещо, което много хора и особено такива, които обичат да го раздават морални съдници, обичат да правят неофициално в рамките на съществуващата си връзка).
Има стигма върху разделите – те се приемат като личен провал, като проява на егоизъм, като сигурен признак, че си си изгубил своето и нечие чуждо време, като със сигурност нежеланият развой на една романтична връзка, макар и понякога всъщност да си струва да бъдат празнувани, а друг път да са признак именно на любовта и взаимното уважение между двама души, които знаят, че това не работи за тях. И нищо че първото, което ще чуеш, когато се осмелиш да споделиш за каквато и да било форма на домашно насилие, е „ама ти защо стоя там“ с осъдителна нотка, и най-често от същите тези хора, които са те убеждавали, че краят на една връзка е нежелано събитие от порядъка на края на света.
Оставайки обаче в едни вече опразнени от съдържателност отношения, реално отнемаш поне от двама души шанса да обичат и да бъдат обичани. А вероятно и от повече – онези, които ви предстои да срещнете и обичате.
Още по-любопитно стоят нещата с „даването на шанс“.
Каквото и да значи това.
Ако някой те заговори, е добре да „му дадеш чанс“, защото „никой не е идеален“ и „всичко е въпрос на компромиси“. (Никой наистина не е идеален и не всичко, но много неща наистина са въпрос на взаимни компромиси. Приемлив компромис е да имате някои различни интереси и всеки да си има своите, без това да му пречи и без да заставя другия да стане като него. Неприемлив компромис е например единият от вас да иска от живота бяла спретната къщурка, традиционна сватба и наследник, наречен на техните, а другият – живот по каравани, секс по палатки и спретване на революции. Но в тази ситуация ще чуеш, че ти не знаеш какво искаш и че ще ти мине – и ще го чуеш конкретно, ако си онзи с караваните, или изобщо онзи, чиито лични мечти по някакъв начин се отличават от нормативната представа за щастие. Неприемлив компромис е и самият човек сам по себе си да е компромисът.)
Даването на шанс е много любопитен процес и в интимен план – то на практика означава да „посегнеш“ към някого, който те отблъсква или ти е безразличен сексуално, защото ти се чини приемлив социално. Ще стои готино на празничната трапеза покрай роднините ти, и, освен това, „не всичко в тоя живот се свежда до секса“, което също е така, но все пак „всичкото“ не следва да започва с някаква проява на самонасилие върху себе си. Егати, колко е секси да ти дадат шанс, дано никога да не ми се случва.
Лично за себе си в ситуации на получаване на непоискан акъл в тази посока обичам да попитам компетентните съветници да ми опишат в детайли как протича даването на шанс, ей така в чисто физически план. Стъписват се, казват, че не „това“ са имали предвид, а кое са имали предвид, не става ясно.
Забелязала съм и още нещо. Хората, които адвокатстват на издигането в култ на опазването на една връзка „докато смъртта ни раздели“ на всяка цена, обикновено са същите хора, които ще намират за изключително смешно, глупаво и деструктивно да не ходиш по срещи и да не търсиш връзка на всяка цена, поради това, че продължаваш да пазиш чувствата си към даден човек например, и не искаш да лъжеш нито себе си, нито другите. Истината е, че за тези хора любовта е второстепенна или някъде по-надолу в скалата на личните им приоритети, в което също няма нищо грешно, „стига само да не парадират с това“, „стига само да не ми го налагат“, „стига само да не ми го навират в очите“, „стига да не учат на тая гадост дечицата“.
И, ако приемем, че връзка на всяка цена трябва да има, пренебрегваме една проста и трудно оспорима истина – когато се намираш, където не ти е мястото, не се намираш, където ти е мястото. На всяка цена, но тази е твърде висока. Успях ли да прозвуча като националния ни мислител Божинката? Дано, постарах се. Но и не излъгах.
Вижте още:
