Училището е един от фундаментите на обществото. Когато търсим причина или решение за най-дълбоките социални проблеми, мислим за функционирането на образователната система. А какъв е всъщност смисълът от училището? Не е ли то олицетворение на безопасното, защитено от динамиките на улицата място, където децата да могат да се развиват. Там би трябвало да прекарват времето, в което да усвоят знанията и уменията, които ще им помогнат да навигират през живота сами и успешно да социализират с останалите.
Образователна система, разбира се, има много по-конкретен план и начини, по които да оформя новите членове на обществото, и те много слабо са се изменили от появата на модерното училище. Неговата история, принципи и начин на функциониране са ключови за разбирането на обществото, в което живеем, отвъд простите етикети като „демократично“ или „тоталитарно“, „либерално“ или „консервативно“, и т.н.
Училищата са съществували още в древността, но до края на XVI век тяхното предназначение е било да обучават ограничен кръг от хора – някъде само момчета (Древна Гърция; и то не всички!) или пък тесни специалисти и религиозни лица (войници, майстори, свещеници), както и да подготвят подрастващия аристократичен елит за бъдещата му роля в управлението.
Първото масово училище е въведено през 1592 г. в малкото немско графство Палатин Цвейбрюкен, но масовото обучение навлиза най-силно след примера на Пруската империя, която през 1763 г. го прави и задължително за всички деца от 5- до 13-14-годишна възраст. Станалите известни още като „фабрични“ училища са се отличавали с индустриалния си подход към обучението – безличен, ефективен и стандартизиран.
Масовото образование установява нуждата:
Целта е индивидуалните интереси, желания, нужди и творчество да бъдат канализирани да изпълняват изискванията на държавата и формиращото се индустриално общество. Работата във фабрика изисквала нов тип култура, която е трябвало да бъде възпитана, а седенето по цял ден с учител в класна стая било добра начална подготовка.
Един от влиятелните теоретици на модерното училище в началото на XX век, Александер Инглис, описва в книгата си „Основи на гимназиалното образование“ („Principles of Secondary Education“) шестте основни функции на училището:
Стандартизираните тестове и матури, както и многото разделени предмети, поддържат учениците в подчинено състояние, както и йерархията между тях. Превръщат ги в управляемия механизъм на машина и изкореняват онези, които „мислят твърде много“ и създават проблеми за установеното функциониране на системата, допринасяйки за една послушна работна ръка, която ще се подчинява на утрешните си шефове. В крайна сметка, за какво им е на правителствата и на едрия бизнес едно добре информирано население, способно да мисли критично?
Какви други последствия наблюдаваме в рамките на модерната образователна система?
Объркване: Вместо да се приспособява към индивидуалните нужни, училището не дава на децата да избират времето, което да прекарват върху даден предмет. Неизбежно, мнозина не получават адекватен срок, в който да смелят информацията, която им се предава, прекарвайки дълги периоди без ясна идея какво и защо се случва.
Незаинтересованост: Децата разбират, че „учене“ означава да се превърнат в празен контейнер, в който да се излива неподлежащата на въпроси абсолютна истина, и този процес може да спира и да тръгва наново при всяко мигване на окото, както и че „ученето“ е просто средство за постигане на „добри оценки“. Училището по-скоро генерира незаинтересованост към истинското учене, създавайки системно невежество.
Разделителна линия: Училището не работи еднакво за децата в по-бедни общности на обикновени работници и малцинства, те просто не получават същото качество на образование и трябва да си знаят мястото – на бъдещи послушни черноработници.
Емоционална зависимост: Децата стават емоционално зависими от т.нар. техника за позитивна подкрепа (positive reinforcement), като потупване по рамото, усмивка и отличен 6+, каквато и да е награда, идваща отгоре. Целта на този метод за контрол на поведението е да спрат да правят това, което не е в конформизъм с установения ред и да започнат да правят онова, което им се казва.
Интелектуална зависимост: Децата биват социализирани да вярват, че авторитетите са единствен източник на абсолютна истина. Критикуването на авторитетите се третира като грешка, дори когато изказват неправилно твърдение. Истината има стойност само там, където затвърждава подчинението.
Условно себеуважение: Налага се представата за „взаимно уважение“, която оставя фалшивата представа, че се случва нещо добро за всички. Респектът към учениците обаче не е базиран на това, че и те са човешки същества, а за това, че правят каквото се очаква от тях. „Взаимното уважение“ означава, че децата трябва да искат позволение да отидат до тоалетната, което затвърждава авторитетите и деградира личността на ученика.
Невъзможността да се скриеш: Всяко тяхно дело и всеки техен труд са подложени на систематично наблюдение, тестване и оценяване, докато прогресът им бива записван в акумулиращо се досие. Това, че постоянно ги наблюдават, трябва да ги накара да се чувстват по-малки и да разберат, че мястото им в живота е под нечий абсолютен контрол. А друг „урок“, който децата, отчаяни от подобна безпомощност, заучават е, че ако не искаш да те мачка ботушът, то ти трябва да се превърнеш в ботуша, който мачка, създавайки едно отровено поколение, съревноваващо се помежду си за доминация един над друг.
Паралелно на масовото образование, което е запазило индустриалния си характер в продължение на повече от 200 години, все пак съществуват и много други, по-успешни модели на училища, ако дефинираме успеха като здравословното израстване и социализиране на деца. Такива са например т.нар. „демократични училища“, където децата се ползват със същите права и отговорности като един гражданин – имат свобода на словото и на асоциация помежду си, свобода да избират активностите си, както и да гласуват за правилата, които ги засягат. Макар че мнозина не биха повярвали, че децата ще са способни на смислени решения, подобни училища съществуват от десетилетия като обучителни центрове за деца от всякаква възраст, създавайки успешни хора във всички направления на живота.
Персоналът в подобни училища е там, за да помага, не за да насочва.
Представителите му са възрастни членове на общността, които носят опит, мъдрост и изпълняват дългосрочни задължения към училището и учениците му. В някои от тези училища, персоналът може да бъде наеман или уволняван с процедури, при които всеки ученик или човек от персонала може да гласува по въпроса. Дори понятието „учител“ не е релевантно на някои места, като признание на факта, че учениците научават поне толкова много един от друг – чрез игра, открития, социализация и сътрудничество – колкото научават и от възрастните.
Един от най-известните примери за подобно училище е Съмърхил (Summerhill), основано през 1921 г. и превърнало се във вдъхновение за много от модерните демократични училища. Друго подобно училище, което функционира в днешно време е Съдбъри Вали (Sudbury Valley School). По-подробна информация за демократичните училища на български език може да намерите тук. Там ще намерите и линк към феноменалния филм за Съмърхил, направен по действителен случай, който горещо препоръчвам, a ето го и със субтитри на български език:
Вижте още:
„Тормозът в училище е нормален етап от детството.“ От създателите на „Боят изгражда“
