Лили Макавеева е това, което наричам добротворец. Като изпълнителен директор на Асоциация Интегро и координатор на програмата РОМАКТ (съвместна инициатива на Съвета на Европа и Европейската комисия), тя от години насам защитава правата на ромската общност, от която и тя самата произхожда, работи с хора на терен, подпомага местните власти за адресиране на най-належащите проблеми, и не се страхува да отправя критики към институциите за техни действия и бездействия, когато това е нужно.
След участието ѝ в събитието „Детството – право или привилегия“ – част от кампанията Инвестирай в детството, Лили намира време да поговорим цели два пъти. От първия ни диалог остават единствено вдъхновението и хубавите впечатления, след като записващото ми устройство бива откраднато. (От етнически българин, ако някой е прибързал с изводите!) Тя се съгласява на повторна среща в изключително напрегнатото си ежедневие, защото темата, която имаме да обсъдим е прекалено важна – детската бедност, и по-специално тази сред ромските деца. Лили умее да променя средата към по-добро. А един от начините да правиш това е да не спираш да говориш.
Кои са основните фактори, които предопределят наличието на детска бедност в ромската общност у нас?
Не говорим за цялата ромска общност – не всички роми са бедни, но сред ромите бедността е много по-дълбока, много по-обхватна, засяга много повече хора, и много по-трудно се излиза от нея. Това е многофасетна бедност, сравнима с африканската. Много фактори допринасят за това.
На първо място, благосъстоянието на децата зависи от средата, в която се отглеждат, и основно от родителите. Поради липса на средства не могат да бъдат покрити основните детски нужди – храна, облекло, покрив над главата, образование, ранно детско развитие, потребяване на култура заедно с родителите, игри. Наред с ниското образование, безработицата и често пъти ранното родителство, друга причина за липсата на доходи е, че хиляди хора в общността нямат лични карти поради липса на адресна регистрация, включително и непълнолетни деца. Без лични карти не могат да се получат помощи, не може да те посети социален работник.
Социалните трансфери към ромските семейства също така са много ниски, осигуряват само екзистенц-минимума. Много често родителите предпочитат да работят на черно – без договор и осигуровки, вместо да живеят от социални помощи. Един от критериите за получаването на помощта е да се отработят 14 дни обществено полезен труд. Вероятно идеята за полагането му е да се поддържат трудовите умения на хората, но на практика това е вид наказателна мярка.
Друг фактор за детската бедност е жизнената среда, в която детето расте. Много от ромските семейства живеят в неформални домове, построени без необходимите разрешителни, в поселища извън градската регулация, без вода, без електричество, понякога в землянки, както се е случвало още преди Втората световна война. Наскоро например, при посещение при семейство по сигнал за бебе в риск от насилие, социалният работник установява, че синините по гръбчето на детето се дължат на факта, че на майката се налага да го привързва към дъска, когато спи, за да не го хапят плъхове. За такава бедност говорим – не можем да говорим за повишаване на родителския капацитет, ако не разрешим подобни проблеми.
Над 70% от ромските деца живеят в много лоши жилищни условия – липса на пространство, влага, плесен, течащ покрив, порутено… Наскоро ми дадоха пример за жилище в Ябланица с размер 8 кв. м, обитавано от осем до 10 души – налага им се да спят на смени. В такива условия децата няма как да получат правилна грижа и да се подготвят за училище, когато самото им съществуване е постоянно поставено под въпрос.
В най-маргинализираните поселища липсва и достъп до образователни, социални и здравни услуги. Няма социален център, безопасно пространство, където социалният работник би могъл да предаде някакви умения на родителите и на децата. Липсват и дейности за ангажиране на децата в свободното им време – те събират старо желязо или гъби. И още един фактор – околната среда около тези поселища често е силно замърсена. Около тях има огромни нерегламентирани сметища, които са източник на зарази и токсични вещества и не се почистват от общините. Заблуда е, че тези сметища са създадени от ромите, те обикновено наистина взимат от тях, но не те хвърлят, а другата част от населението и фирмите в близост.
Когато използвам израза „дълбока бедност“, са ми казвали, че няма такова нещо, че бедността винаги е бедност – така е, но все пак има дълбока, по-дълбока и най-дълбока бедност. В най-дълбоката бедност дори няма организирано домакинство. Когато децата всеки ден се прибират от училище в една оцеляваща общност, това до голяма степен предопределя бъдещето им.
Един от най-ключовите инструменти за борба с детската бедност е Европейската гаранция за детето – Инициатива на Европейската комисия, която цели да осигури достъп до здравеопазване, образование, детски грижи, приемливо жилище и подходящ хранителен режим за най-уязвимите деца в Европейския съюз. Неин основен адресат са именно децата с малцинствен расов или етнически произход, както и децата с увреждания и тези от семейства в неравностойно положение. Как може да се приложи тя у нас, за да достигне до най-нуждаещите се, кои са най-неотложните действия?
Този път трябва да поставим нещата на малко по-различна основа. Нужно е да се преосмисли представата за преодоляване на бедността в рамките на цялата система за социално подпомагане.
В България бедността се приема за порок – трябва да спрем да обвиняваме и да хокаме бедните.
Не помага и разходването на средства за семинари и консултации, ако не са осигурени най-базови жизнени нужди. Къмм момента липсва социална работа, която да помогне на най-бедните семейства да разчупят кръга на бедността и тя да спре да се предава през поколенията. Наред с финансовите нужди е необходимо да се оценяват и нуждите им от развитие, от образование, от култура, така че хората да се мотивират да излязат от кръга на бедността, да не живеят ден за ден.
Напомням отново – подкрепата към децата минава през подкрепа към родителите. При оценката, която прави, социалният работник следва индивидуално да анализира какви са нуждите и какви са потенциалите, капацитетът. На базата на капацитета може да се осигурява институционална помощ тогава, когато родителят също изпълнява очакваните от него предпоставки.
Необходими са следните стъпки: по-гъвкав и адаптиран към индивидуални потребности модел на социална работа, междуинституционално партньорство, задоволяване на най-базови хранителни и жилищни нужди. Едва тогава може да се говори за успешно имплементиране на Европейската гаранция за детето и да се работи за повишаване на родителския потенциал.
По повод жилищните нужди, ти ми беше споделила една конструктивна идея за осигуряване на сглобяеми къщи?
Тази идея дойде от хората, от представителите на самата ромска общност в Ябланица, където работихме с РОМАКТ – да се помогне на най-маргинализираните семейства да си осигурят домове, не чрез построяване на социални блокове, а чрез осигуряване на сглобяеми къщи. Те разполагат с по две спални, баня, тоалетна, кухня. От своя страна семействата трябваше да изградят сами постамента за къщата, за да са включени в процеса и мотивирани, а общината – да осигури публичните услуги, като например осветление; социални работници да комуникират с хората на терен за повишаване на капацитета им. За съжаление, проектът срещна отпор заради това, че къщите са сглобяеми. У нас манталитетът сякаш е да се строят масивни и мащабни постройки, високи блокове. Ромската общност обикновено живее хоризонтално разположена в разширени семейства и това не е най-подходящото за тях.
Няколко пъти споменаваш социалната работа. Нека поговорим за капацитета на социалните работници, но и за условията, при които те упражняват професията си.
Преосмислянето на социалната работа е първата политика, нужна за правилното имплементиране на Европейската гаранция за детето. Нужно е не само повишаване на капацитета на социалните работници, но и увеличаване на броя им. Не можем да очакваме от един и същи човек, че ще се занимава от една страна с оценка на финансовите нужди на семействата, а от друга страна – и с индивидуалната работа с тях. За успешната социална работа е необходима и единна методология, както и мониторинг за правилното ѝ прилагане, а такива механизми към момента липсват.
Изключително необходимо е за социалната работа да се намерят и включат младежи от самите ромски общности, защото те познават капацитета и нуждите на общността отвътре. И не на последно място, нужно е да се преразгледа заплащането на самите социални работници. Техният труд е ключов за цялото общество и изисква подготовка, умения и личностни качества, а възнаграждението за него е малко над минималното. Парадокс е – едни бедни да се опитват да подкрепят други бедни. Трябва да направим всичко възможно за подобряване на условията за социалните работници, разбира се, не като уравниловка, но на базата на постигнати резултати и качество на работа. Говорейки за професионализъм, много е важно социалните работници да разберат кога, дори без да го осъзнават, самите те проявяват расизъм към ромите.
С това навлизаш директно в следващия ми въпрос – разпространява ли се расизмът дори тогава, когато става дума за деца, какви прояви наблюдаваш?
Когато става въпрос за роми, е налице обременено мислене – идва от общественото мнение, идва от медийното пространство, дори от политическата реч. Когато хората в системите на здравеопазването, на социалната работа, на образованието, се поддадат на стереотипи, това влияе на работата им. Особено важно е да се избягва дискриминацията, когато става дума за деца. В противен случай ние им казваме още от най-ранна възраст „вие не сте част от нашето общество“, а после се оплакваме – „те не искат да се интегрират“.
Ако отрежеш входа на един човек в обществото, няма как да се случи интеграция. А дискриминацията се случва – на ниво училище, на ниво детска градина – включително и чрез игнорирането на оказан тормоз върху децата, особено когато ромските деца са по-малко в училището. По-добре е да няма сегрегирани училища, макар че това зависи от възможностите на населеното място – например в едно село има нужда от училище, и ако в селото живеят предимно роми, логично, там ще учат предимно ромски деца. Но е нужно да се осигури качествено образование, така че децата да не излизат от училище функционално неграмотни.
За съжаление, в мнозинството случаи там, където учат най-много ромски деца, образованието не се справя. Честно получавам обратна връзка от ромски родители, дори най-вече от баби и дядовци, че деца в гимназиална възраст не могат да четат и да пишат добре. Предполагам е много трудно за учителите и не целя да ги обвинявам, вероятно те също имат нужда от подкрепа, за да адресират по нов начин нуждата на децата. За мен самото снижаване на изискванията спрямо ромските деца, само и само да не отпаднат от училището, е проява на антиромски расизъм. Вероятно учителските възнаграждения трябва да зависят не само от броя на децата, които посещават училище, но и от това дали тези деца се справят с материала. Сигурна съм, че това би дало по-добър ефект.
От международния си опит и контакти можеш ли да посочиш добри чуждестранни практики при интегрирането на ромски деца?
Ще ти отговоря с пример. Много ромски семейства, които са мигрирали в чужбина заради работа, изтеглят и децата си със себе си и се наблюдава следното – дете, което например е учило тук до пети клас и все още трудно разбира български, отива в Белгия и за шест месеца вече научава фламандски, учителите го хвалят, то е мотивирано да ходи на училище, а у нас не е било. Има разработени методики за приобщаване на децата към образователната система, не само в Белгия – и в Нидерландия, и в Германия. Методиката оценява индивидуалното развитие на детето, дори не им се иска да представят бележниците си оттук. Тук това се отказва – наскоро имах такъв случай с дете, което се връща от Испания и му отказват да го запишат в осми клас, до който е стигнало. Може да се проверят знанията му и да се установи дали ще се адаптира и справи в този клас, но у нас не се работи така.
Еднаква или различна е бедността при българските и при ромските деца?
Проявите на бедността са еднакви. Тя все така е дълбока, по-дълбока и най-дълбока. Засяга и деца, и възрастни по един и същи начин. Проблемът е там, че засяга много повече роми и ромски деца, в сравнение с останалите. Нужно е да минимизираме пропорцията на бедността сред ромските деца – 70% от тях живеят в бедност, на фона на около 10% етнически българчета. Тази разлика е показателна, има намесен и друг фактор и може би това е именно антиромският расизъм.
Вижте още:
Не сме расисти, но… „ако забременееш от ром, ще те накарам да направиш аборт“
