Ред в хаоса. Това е обещанието на всеки политик и всяка партия, откак се пише история. От времето на първите градове в Месопотамия, за които знаем, че са имали владетели, аристократи, войници, търговци, различни класи, както и роби, се смята, че съществува и социалното неравенство. Популярният мит гласи, че месопотамските градове са възникнали благодарение на появата на земеделието и отглеждането на животни, след края на последния ледников период, които са направили възможен уседналия живот и изхранването на възникващите големи концентрации на хора.
От тогава насам, йерархичната структура на обществата е устояла на времето почти навсякъде, макар историята да е била свидетел на множество революции и експерименти с различни форми на съжителство и самоуправление. Някои от които съществуват и днес, но включват толкова малка част от световното население, че са практически незабележими на фона на сложните бюрократични системи, които доминират нашия политическия свят.
Дори известни и недалечни явления като Парижката комуна от 1871г. или анархистките форми на самоуправление по време на испанската гражданска война в периода 1936-1939 g., тънат в задните стаички на историята, или ако биват споменати, то се приемат само като изключение, което не е завършило с успех. И така, от първите градове до първите империи, до днешните национални държави, четем в учебниците по история за царе и пълководци, президенти и министър-председатели, войни, победители и победени. Тяхната роля изглежда сега толкова неизбежна и приета днес, колкото е нормално за слънцето да изгрява сутрин и вечер да залязва.
И ако те са олицетворението на „реда“, то кое тогава е хаосът?
Популярният мит гласи, че нашите праисторически предци са живели на дребни групи ловци-събирачи, а после, с промяната на климатичните условия, са станали фермери. Т.нар. „аграрна революция“ е довела не само до уседнал живот, но и до появата на частната собственост, споровете за територия, войните и нуждата от армия и централизирано управление, което да управлява над новите класи, да разрешава възникващите диспути и хаоса от концентрацията на големи групи хора. Така, социалното равенство е останало назад в невинното ни предцивилизационно минало.
С напредването на археологията и антропологията обаче, този мит за произхода на социалното неравенство става все по-неправдоподобен. Откриването на нови и нови древни градове и „мегазони“, които датират от времето на месопотамските градове, а и от преди тях, разкрива градоустройства, предназначени за споделено управление между равнопоставени групи, както и липсата на елити, армии и подчинени. Дори в първоначалния период на самата Месопотамия липсват находки, показващи наличието на знатни особи и крале.
Съмнителна е и приказната версия за хората от края на ледниковата епоха като ловци-събирачи, живеещи в малки групи в равенство помежду си. Ловци-събирачи са били, но взаимоотношенията и вярванията им са били доста по-комплексни от това, което предполагаме.
Съществуват категорични доказателства за богати гробници, най-старата от които се намира до Сунгир, източно от Москва. Там, преди около 30-хиляди години, с огромни почести е погребан човек на средна възраст, а в идентичен съседен гроб – и две деца на 10 и на 12, като това далеч не е единственият подобен пример, но е може би е най-далечният регистриран. Намерени са и много древни монументи от преди холоцена (нашата геологическа епоха, започнала преди около 11 650г), като „къщите-мамути“ на 15-хиляди години, съществували по ръба на ледниковата периферия между съвременен Краков чак до Киев, или пък каменните храмове от Гьобекли Тепе на турско-сирийската граница.
Любопитното е, че подобни масивни структури са били издигани, вероятно целенасочено, за кратки периоди преди да бъдат унищожени в рамките на някое голямо събитие, например пиршество или ритуал.
Археологически доказателства сочат, че най-вероятно подобни ситуации са възникнали, поради сезонността на праисторическия социален живот, и тези места са служили за организацията на масови сбирки, съвпадащи с миграцията на стада дивеч, риболовни сезони или събирането на различни ядки.
Дори и хората да са живели на племена, още от преисторията са се събирали в „микро-градове“, като откритите до Долни Вйестонице в близост до Бърно, Чехия, където са се провеждали големи пиршества с уловен дивеч, сложни ритуали, артистични проекти и размяна на ценности от всякакъв характер.
Сезонният социален живот е съществувал и дълго след откриването на земеделието и на различни места хората не са били нито само ловци-събирачи, нито само фермери, а нещо между тях. Много подобни общества са живеели през една част от годината в строга йерархия, а в друга – равенството, алтруизмът и колективния живот са надделявали.
Археологията и антропологията продължават да правят открития, които могат радикално да променят виждането ни за света, но откъде всъщност идва митологичната история за появата на неравенството? Според антрополозите Дейвид Грейбър и Дейвид Венгроу, които правят обстоен преглед на влиятелните политически мислители от последните десетилетия, както и на редица релевантни археологически и антропологически изследвания, всички те сякаш пресъздават версия на хипотезата на френския философ, Жан-Жак Русо. В творбата си „Състоянието на природата“ (The State of Nature), той рисува утопичната Райска градина на задружните банди ловци-събирачи и разпадането на равенството с появата на земеделието, частната собственост и градовете. Още тогава обаче, Русо призовава труда му да не бъде третиран като реална история, а само като една примерна интерпретация на миналото, с която се опитва да разреши големия парадокс в човешката политика – защо търсенето на свободата води отново и отново към неравенство и създаването на нови тиранични институции.
През разваления телефон на времето обаче, тази толкова удобна за монарси и президенти версия, толкова библейска с изпадането на човека от Рая и цената, която плаща за модерната цивилизация, почва да се приема за чиста монета. Притчата се преповтаря в тезите на влиятелни политически коментатори като Франсис Фукуяма и Джаред Даймънд, и се превръща в еквивалент на фазите на „варварство“ в еволюционните схеми на шотландски философи като Адам Смит, Адам Фъргюсън и други.
Днес разполагаме с поне два, споменавам най-мащабните, актуални примера за мащабни организации на хора, които функционират на хоризонтален принцип.
В рамките им няма маргинализирани групи и всички участват във взимането на решения чрез асамблеи, както на локално ниво така и чрез делегати, подлежащи на отзоваване на регионални и генерални срещи за цялата територия.
Става дума за сапатистите в югоизточно Мексико, които в навечерието на 01 януари 1994г. обявиха своята автономия и въпреки първоначалния конфликт и продължаващия натиск от страна на мексиканската държава, както и атаките на паравоенни групировки, продължават да развиват общностите си, където те сами взимат решения, правораздават, организират образованието и здравеопазването си, отглеждат храната си и поддържат своя отбранителен капацитет.
Другият ярък, актуален пример е Рожава, в североизточна Сирия, където след началото на гражданската война през 2011г., местното население, главно кюрди, но също араби, язиди, християни и други, съжителстват в мир и развиват собствен, автономен, демократичен експеримент. Той се базира на принципите на солидарност и взаимопомощ и също функционира на хоризонтален принцип – всеки квартал има своя асамблея, в която хората формират различни комитети, според нуждите си, и участва наравно с други групи на федеративен принцип.
Общото между тези две общности е, че и двете залагат в основите си правата на жените и равното участие във всяка сфера на живота. Особена популярност в международен мащаб получиха женските отряди за самоотбрана на Рожава (известни под абревиатурата YPG), които изиграха основна роля във войната срещу Ислямска държава в Ирак и Сирия и унищожаването на джихадистите на терен. Към момента, Рожава е изправена пред нова сериозна опасност, в лицето на диктатора на Турция, Реджеп Тайип Ердоган, който на 19 ноември започна бомбардировки на тяхна територия, обвинявайки ги за неотдавнашния терористичен атентат в Турция.
Другата прилика между сапатистите и Рожава е, че и на двете места съжителстват групи, говорещи различни езици, интегриращи различни обичаи. И на двете места хората дефинират своето място на света, уповавайки се на традициите на миналото, идващи от коренните населения и традиционното минало. Те пишат сами историята си, вместо да вземат наготово библейската интерпретация и заключенията, доминиращи днес политическото въображение на много места, които допринасят чувството ни за това какво е възможно да се свеждат до избора на „по-малкото зло“ и приемането на социалните неравенства за неизбежни.
Макар че днес за мнозина изглежда по-логично демократичното участие и равенството да се реализират само в малки групи, историята показва, че цели градове дори регионални федерации, могат да съществуват на хоризонтален принцип.
Как обаче сме заседнали в настоящето положение на първо място?
Според Грейбър и Венгроу, исторически, загубата на баланса в човешките отношения е започнала точно в малките групи, в домакинствата и семействата – на ниво междуполови отношения, между различните поколения и по отношение на домашното слугинство – защото семейните групи се отличават едновременно с най-голяма интимност, но и с най-задълбочено структурно насилие. Според тях, ако искаме да разберем как е станало допустимо за едни да превърнат богатство във власт, докато други е трябвало да се примирят с принизеното си положение, трябва да погледнем именно там за отговора.
Вижте още:
„Един друг свят е възможен“: Феминизмът не е само за жените, той е за всички
