На заведение, разбира се, отиваме не толкова, за да се нахраним и да си пийнем, което можем да направим и у дома, а за да си прекараме един приятен времеви отрязък – сами или с приятели, като ни душа иска. Цялостният контекст на избраното място може да гарантира хубавата ни вечер. А може и друго – да ти я съсипе още с влизането и да те изпрати с вгорчено настроение и олекнали джобове.
Специалистът по всичко
Ако не бихте отишли при лекар, който твърди, че цери алергии, присажда стволови клетки, разработва ваксини в гаража си, изражда деца, оперира мозъци, лекува автоимунни заболявания и прави нови носове, защо тогава ще отидете в ресторант, който ви предлага суши, мексиканско бурито, марокански кускус, сръбска плескавица, баницата на баба, сицилиански аранчини и френско петле? Меню, състоящо се от повече от две-три страници стои несериозно, особено ако успява да застъпи най-клишираното ястие от всяка страна, за която бихте се сетили на първо четене. И особено ако менюто съдържа ламинирани листа с не много професионални цветни снимки на предлаганите храни.
Като оставим настрана, че подобни извращения в комбинациите не са фюжън, а обикновен кич, те също така гарантират и че ще ядете размразени полуфабрикати, наблъскани с универсална подправка и лишени както от пресни продукти, така и от готварско въображение, и то в някаква блудкава и неотличителна атмосфера. Ако някой, когото сте си харесали, ви предложи първа среща в Happy или Raffy, ей богу, излезте на първа среща с някой друг.
Кръчмата в битов стил
Нека е ясно – българската кухня е разнообразна, изобретателна, великолепна и много вкусна и никога не бих твърдяла обратното. В нея изтокът и западът се срещат, без да предопределят самобитното ѝ съвършенство. Тя съчетава широк спектър на кулинарното въображение, съдържащ всякакви избори, които могат да ти дойдат наум за салати, предястия, супи, разядки, основни ястия, хляб, сирене и колбаси за следястие, десерти, от които да си оближеш пръстите и да питаш за още. Може да шашне непредубедения език с гениални в простотата си шедьоври като гарнирания с разтопено масло и натрошено сирене качамак или картофите, запечени с пресни зелени подправки и мерудийки, или да изкуши любителите на месото с впечатляваща крехкост и разнообразие в манджичка като капамата. И ще се намерят изненадващо много предложения за вегетарианци и вегани, „изобретени“ още преди векове за вкусовите рецептори и енергийните необходимости на постещите вярващи българи.
Защо обаче българската кухня почти неминуемо трябва да се сервира по опростачен начин, за мен остава загадка. Глинени съдове, от Китай, а не от Етъра, и закупени от магазина за всичко по левче се мъдрят върху червени покривки от изкуствена материя, които имитират традиционни шевици и дразнят окото при поглед и кожата при допир. Почти задължително тези покривки са прогорени с цигара, вероятно някакъв традиционен български тютюн от възрожденско време. Миндерите са застлани с протрити рогозки. От стените висят изкуствени нанизи царевица, лук и сухи чушки (тези се купуват от Jumbo). Компания им правят лютня, чепкало, вретено, препарирана лисица, спаружена гайда, еленови рога – изкуствени, или, още по-лошо, истински. Оркестър в подобия на народни носии дъни мощна чалга между масите и протяга кларнет за двулевки, нищо че по времето, което заведението се мъчи да реферира, не са били актуални кючеци, а бялата роза, освен подходящо за погребални церемонии цвете, е и едноименен авторски хит на Славка Калчева от края на 90-те и нищо повече. Обичайни за този тип кръчми са неспазването на забраната за тютюнопушене на закрито (иначе няма кой да изгори покривката!), невъзможността да си чуеш приказката с компанията си, смазващата кривотия на персонала, таратора, изграден от вода, малко краставица и още по-малко кисело мляко, запазената марка „бучки в качамака“, и фактът, че всеки един от матуритетните автори, когото намираме за патриот, би се обръщал в гроба при вида им, освен ако не е да стане от оня свят, та да иронизира или зашлеви съдържателите им. Ако попитате какво е наливното вино там, ще ви се отговори без колебание – „бяло и червено“. Не ходете. Ще ги разпознаете отдалече по задължително дървената табела със заглавие тип „Хайдушка среща“, „Патриотарска завера“, „Ловдийжско ханче“, „Възрожденска китка“, „Момини пендари“, „Блага ракия“, „Македонско песнопение“, „Юнакът, що бозал пърцуца 25 години“, „Свинска гибел“ и подобни достижения на копирайта с привкус на посивяла кайма.
Скъпарското заведение
Сигурно ще скандализирам много хора с това си мнение, но не намирам нищо лошо в това един ресторант да бъде скъп. Хапването на заведение не е за насъщно хранене, а за развлечение, лека глезотия и социализация с приятели. В ресторанта плащаме за цялостно завършено преживяване, не просто за спагетите, които можем да си направим у нас четири пъти по-евтино и със сигурност точно според собствените си разбирания за вкусно и гнусно. В този ред на мисли уютната и непретенциозно красива атмосфера, чистата тоалетна, и най-вече отношението на едни щастливи, отпочинали, непретоварени и удовлетворени от условията си на труд служители в ресторанта, също са част от цената, която плащаме за посещението си в този ресторант, и то никак не пренебрежима част.
Дотук добре, обаче заведенията, където наистина си струва да си оставиш мъчно изкараните пари, никога няма да те накарат да се почувстваш, сякаш си отишъл „на скъпото“ и като цяло е под въпрос дали мястото ти изобщо е там. Ако нямаш нещастието да работиш за тежка корпорация и да преговаряш с някакви особено нарцистични бизнес партньори, не виждам защо би избрал да прекараш времето си в стерилна минималистична атмосфера, съчетана с няколко комплекта луксозни и неудобни прибори, даващи вид всеки поотделно да струва колкото собствената ти кухненска маса, и под зоркия снизходителен поглед на отвратен от не достатъчно изисканото ти облекло келнер и озадачените очи на хората от съседните маси, които принципно са отишли там, за да се тагнат и да им е скучно по един демонстриращ класа начин. Когато се е случило съдбата да сбърка да ме подхвърли на подобно място, винаги ме е изумявала крещящата тишина наоколо. Така и не си направих експеримента да се разсмея на глас, за да не ме изхвърлят за яката сред неправилно паркираните отпред ауди-та и бентли-та. Макар че сигурно щеше да ми е по-добре.
Ресторантът с викачи
Тук ще бъда кратка. Правилно номер едно на пътешественика, та даже и на туриста, гласи „не сядай в ресторант с викачи“. Едно заслужаващо си и приятно заведение по-скоро ще изисква предварителна резервация и чакане на опашка за маса заради славата, която му се носи. Но няма да отдели бюджет за човек, който те преследва настойчиво с меню в ръка и те подканя да вечеряш с настойчивостта на особено нахална улична знахарка, която има да ти разваля магия, направена от завистливи очи при ходжа във видинско. Или, както казва Тайуин Ланистър на внука си Джофри в „Игра на тронове“, истинският крал няма нужда да повтаря непрекъснато „Аз съм кралят!“.
Наргиле барът
Ако вече си се подвел да развалиш вечерта си в някой от посочените типове гадни заведения, имам идея – пиши я дъждовна и поне си я доразвали докрай, както си трябва, с една черешка на тортата. Наргиле бар! Само по себе си наргилето е лежерно и приятно социално занимание, което предполага автентичната обстановка на произхода си – ниски диванчета, възглавнички и табуретки, мека светлина, тишина, пространство за размишление и приятен дружески разговор сред бавно течащо време и в компанията на кафе, приготвено в джезве. Не знам кой, кога и най-вече защо го е превел на български по един престъпно абсурден начин, но е факт, че масовият наргиле бар у нас представлява хале, където кънтят на високи децибели хаус ремикси на досадни поп и чалга хитове, аудиторията присъства там, за да подготви следващото си рийлче или постче в ТикТок, средната възраст на посетителя е ученическа, а цените варират от безобразни до непосилни. Често пъти да си закупиш наргиле с все аксесоарите към него плюс тютюн ще ти излезе по-изгодно, отколкото да го поръчаш в наргиле бар. Не знам какви джобни имат тия ученици, какво стана с доброто старо ледено сокче и кутията най-евтини цигари, за която по пет души събирахме стотинки зад даскало, и най-вече на колко години съм, че току-що написах това. Но ако искате да запазите приятния привкус, оставащ след наргилето, никога не отивайте в наргиле бар да правите излишен фон на снимката на някой тийнейдж инфлуенсър.
На изпроводяк ще ви разкрия и общия между всички тези заведения начин да ви изпратят – без ресто. Там им е под достойнството да връщат. А на вас вероятно ще ви е под достойнството да се върнете втори път.
Вижте още:
Шамарите в заведение и тия чужди ресторантьори, дето искат само да ти вземат парите
