iStock

„Като го видя, се сещам какъв боклук съм аз!“

26 септември, 2022 16:55 | от Лора Младенова | Пред огледалото

„Който си го вика, на себе си го тика.“ Сещате ли се за тази стара ученическа максима, която често казвахме в началния курс, ако някой от класа ни обиди с нещо? Беше универсален отговор на всякакви подигравки. Припомних си я днес, чувайки през отворения прозорец как едно дете в училищния двор отсреща я крещи по свой съученик в голямото междучасие, с тон на напевна скороговорка. Какво бяха го засегнали, това вече не чух. Замислих се обаче за нещата, за които често се подиграваме едни с други в зрялата си възраст.

Рядко става дума за истински осъдителни поведения и прегрешения – като да се държиш грубо и грозно с другите, да заобикаляш законите и правилата, сякаш не важат за тебе, да постигаш целите по нехуманни и неетични начини, да проявяваш нарцисизъм, суета, прекомерно его. Подиграваме се на прояви, които приемаме като слабост, а тарикатлъците и доминантното държание рядко минават за такава.

Ако някой не е осмиван за външния си вид (класическа тема за подигравка, наложена от масовата култура, според която само един външен вид е приемлив, макар и невинаги да е ясно кой точно е той), за несигурностите си, или за темите, на които е уязвим (че е беден, че е самотен, че няма деца, че търпи лошо отношение от колеги или от близки), то тогава на дневен ред идва една много любопитна тема за подигравки, а именно че човек се опитва да се държи добре или да върши неща, които намира за правилни и хубави.

Ето например някои от темите, по които най-често съм чувала язвителни реплики от едни познати по адрес на други познати:

„Много е учен“: От отношението, което търпят повечето уличници в училище, до обидите, които се сипеха по адрес на бившия премиер Кирил Петков, да си „много по учен“ не се тачи особено много в социална среда. На образованите хора (и визирам тези от тях, които не парадират по дразнещ начин със знанията си) твърде често се гледа с насмешка, подозрение и раздразнение. Дори да не става дума за академично образование, а просто за това, че имаш много интереси, прочел си редица книги, при това не от щанда зад касата в Lidl, развиваш талантите и уменията си, обичаш да учиш нови неща. Оказваш се читанка, Wikipedia, някакъв, дето се има за нещо особено, дори ако си първият, към когото същите хора биха се обърнали за помощ, когато им потрябват експертни знания.
„Тоя пък все ще спасява света“: Докато нормалните хора си седят по диваните и мрънкат срещу съдбата, други малцина проявяват някакво гражданско самосъзнание. Протестират, доброволстват, организират благотворителни събития, подхващат свои собствени социални инициативи, че чак и ходят да гласуват. Ако видят ранено или бездомно животно, не го подминават. Отбиват до закъсал автомобил. Помагат на възрастен човек с тежък багаж. За язвителната част от общественото мнение тия се оказват някакви празни идеалисти, които не разбират, че човек трябва да си гледа себе си и че така или иначе нищо няма да се промени, пък и никой не е длъжен на никого. Ако не са тъпи идеалисти, значи са платени от някакви пропагандни сили на злото. И в двата случая будят злобен смях. Или поне дълбокомислената реплика „Ааа, ти нали си наясно, че не можеш да помогнеш на всички?!“.
„Вечно ли си мисли, че ще живее?“: Докато ние, които знаем, че веднъж се живее, пушим, наливаме се и се черпим със свински уши, някакви балъци имат навика да лягат и стават рано, да не прекарват будната част от денонощието пред екран, а вместо това сред природата и на чист въздух, винаги когато им е възможно. Хапват здравословно и с мярка, къпят се редовно, имат си задължителните имунизации, спортуват, живеят активно, даже като някакви западни глезльовци полагат грижи за менталното си здраве. Много са съмнителни такива образи – за какви се имат, така или иначе всички ще умрем?
„Много праведен, скоро ще става светец“: Вярвате или не, но доволно често съм чувала в компания ехидни подмятания по адрес на хора, които не изневеряват на партньорите си, не ги обиждат и не им правят никакви номера зад гърбовете, дори не се задяват с колегите си по тиймбилдинги и банкети. Ясно е, че са мъже под чехъл и патриархални булки, няма как да е от любов, лоялност и щастие в една хармонична споделена връзка. А и сигурно му/ѝ слагат рога, докато се прави на светец, все пак животът (който се живее веднъж!) е като футбола – ако не вкарваш, ти вкарват.
„Не знае да си седне на задника“: Изумително, но не всички хора са на мнение, че животът свършва веднъж завинаги на 30, или пък със сдобиването с партньор/дете/доходоносна работа, и след това продължават да си щъкат по планини, да обикалят света, да си намират нови хобита и приятели, да се грижат за външния си вид, да тренират, че даже и да не забравят, че имат приятели. Има нещо гнило в такива хора, или, както казваше една моя бивша проектосвекърва, „щом не знае да си седне на задника, значи просто не е щастлив у тях.“ Или, както две познати казват за трета, „преструва се на млада, че да задържи мъжа си“.
„Как се е вторачил в това дете“: Хайде, за жена се подразбира някак, но ако си мъж, е особено смешно, да полагаш грижи за детето си, да му обръщаш внимание, представите ти за възпитание да надхвърлят възпитателния шамар, скъпите подаръци и мълчанието през цялото останало време, та дори и да четеш литература за родителството, да се опитват да се учиш от грешките си и тези на родителите си. Нас едно време ще кажеш, че така са се вторачвали в нас, все едно си нямат друга работа, някой все за емоционалното развитие, ще кажеш, е гледал, пък я как хубаво сме си пораснали…
„Тоя да не е тревопасен?“: Едно от най-смешните неща, които човек може да стане, е вегетарианец, или, да не дава Бог, веган, пък и цялостно да обичаш животни и да полагаш грижи за тях, че и домашен любимец. Бунак си, който не знае защо е на върха на хранителната верига, и също така имаш домашен любимец, само за да компенсираш, че ти е самотно (или живееш сам, или с хора, които не те отразяват много-много), което също е много смешно само по себе си.

Всичко това ми напомня за една любима казармена история, която знам от роднини. Обичаен сюжет – злобен старшина се гаври с новобранците, но с един от тях – особено много. Наказания, подгравки, обиди, спъвания, плюене, Войникът е възпитано и деликатно умно момче от скромно и интелигентно семейство; не отговаря на грубостите с такива, но и не се черви в ъгъла. Не се подмазва, нито пък то самото се поддава на ласкателства. В една свободна вечер старшината се прибира доста подпийнал в поделението, забелязва войника, храчи на пода и злобно процежда през зъби: „Всеки път, като го видя тоя, и се сещам какъв боклук съм аз!“.

Вижте още: