Вече няколко години мой съученик и приятел за компютърни игри, Иво, е в щастлива и отдадена връзка с усмихнато, хубаво, жизнено, успешно и енергично момиче, което обича много. Двамата пътуват много и споделят редица общи интереси. На фона на повечето хора от бившия ни клас той е един от тези, които, поне наглед, са наредили живота си най-хармонично, най-добре. „Божее, кой знае колко ѝ е мъчно на майка му, че той се е събрал с тази жена“. Това е единственият коментар, който съм чувала от общи познати за връзката на Иво. Принципно за връзката на Иво се мълчи. Защо? Защото Гери, усмихнатата, хубава, жизнена, успешна и енергична Гери, с която той дели живота си, е извършила грях, непростим за обществото ни. Гери е с наднормено тегло. Да си го кажем направо – Гери е дебела.
„Неее, не казвайте думата дебел, използвайте нещо по-малко обидно – например мазен, противен, дори отвратителен. Дебел е гадно!“, репликира приятелката ми Кари веднъж, когато си говорим за колега от университета – неприятен тип, който обича да проявява снизхождение към хората с различни мнения, да си проправя път чрез ласкателства и да си присвоява овациите за чуждия труд. Почти никой не го харесва особено много. Завършваме университета и той отслабва, но запазва всички останали изброени качества. Симпатиите към личността му рязко се покачват, в обратна пропорция на числата от кантара.
Преди няколко години си харесвам близък познат, също грешник.
Интелектът, идеите, вниманието към детайла и смелостта са му в повече, също както и килограмите, и първите четири са адски привлекателни, а четвъртото едничко се забелязва и отразява отстрани. „Абе, луда ли си, как така тоя?“ коментират малкото близки, с които споделям за интереса си. (Нито един от тях не ми го казва, докато ходя с домашен насилник.)
Ако гледаме на привличането чисто във физически аспект (а в привличането има много, много повече от това), то и аз принципно си падам по слаби момчета, много, много слаби момчета – такива, които съчетават у себе си младия Виле Вало, младия Джаред Лето, младия Киану, ама минус още 5-10 килограма. Падам си по слаби момчета дотолкова, че съм си навлякла от по-бруталните си приятели гадната подигравка, че у нас вместо порно сигурно гледам филми за хора в лагери. Една от теориите за биологичните аспекти на привличането гласи, че сме склонни да подбираме по външен вид партньорите си така, че потенциалното ни поколение да може да унаследи от тях гени, които разпознаваме като добри и жизнеустойчиви. Дори съдейки само по себе си, съм склонна да я приема, ако ще и само заради подсъзнателната логика зад собствените ми предпочитания. Не намирам нищо нередно или непривлекателно в мъжете, които не тежат 60 килограма. Просто една част от мен дълбоко се надява на хипотетичните ми и евентуални деца да бъде спестено съмнителното удоволствие да растат в среда, за която няколко килца повече са сред твърде малкото прегрешения, които обществото няма да ти прости. И тези няколко килца със сигурност ще ти гарантират „специално“ не в добрия смисъл отношение, и почти със сигурност – вървящите с това съпътстващи комплекси, депресии и други потенциални психически, емоционални и поведенчески проблеми в следствие.
В парадигмата на обидната реторика, за дебел във всеки един момент може да се приеме горе-долу всеки, който не е еднозначно и очевидно много слаб.
Дебелият човек по усмотрение се приема за лемав, отпуснат, мързелив, нехигиеничен, лаком, смрадлив, дори и без да се знае нищо повече за него. Както от достойните за завист хора, които се изказват за чуждото тегло от пиедестала на метаболизъм, способен регулярно да поглъща голяма пица с кетчуп в три сутринта и да продължава да тежи 45 кг, така и от други пълни хора, приели без бой второстепенната си социална роля и желаещи да не са сами на потъващия кораб.
Живеем в общество, където главната роля на тържествата в детската градина е запазена за най-слабото дете – то е принцът, то е и принцесата, но за другите също има роли – мече, дръвче… (Да, паралелно в същата детска градина, няма да станеш от масата, докато не си изядеш, инак ще ти го изсипят във врата, а туй, дето имаш да изяждаш, за протокола, са лоясали меса в брашнен сос например, придружени от комат бял заводски хляб и малеби за десерт.) За слабите деца са запазени и местата в спортните клубове, където все още не е популярно тренирането „за спорта“, за здраве и за удоволствие, а задължително за състезателни постижения. (Ако не ми вярвате, опитайте да запишете пълничко момченце във футболен отбор, или момиченце с тегло не под нормата за възрастта му, на гимнастика. Но, моля ви, погрижете се детенцето да не е наоколо, когато треньорът ви отправя погледа, изпълнен с леко погнусена и силно иронична почуда и изстрелва директния си отговор, без да се свени в подбора на думи.) По този начин на децата не просто се отказва равно третиране заради килограмите им, но дори и самата възможност да ги регулират по забавен, приятен и подходящ за възрастта им начин.
Живеем в общество, където шегите и мненията по отношение на това кой може да облича къси пантлони, клин или пола дори в най-големите летни жеги, битуват не само в ракиения груб хумор, но и в шоу програмите, в медиите, в рекламата. В общество, където има тяло за плаж и тяло не за плаж. Заглавията и така наречените шеги не щадят дори онези, които са напълнели по здравословни причини или поради хормонална терапия с цел зачеване (макар че в същото общество незачеването също се приема за своеобразно престъпление). Не ги щадят и магазините – опитайте да потърсите актуални модни предложения на витрина за „нормални хора“, ако имате някое кило отгоре. Ще трябва да си ушиете, освен ако не ви се носи безформен чувал от магазин с атрактивно наименование тип „Макси мода Грамадан“. Ако пък по случайност си намерите красива, стилна и качествена дреха, тогава рискувате да чуете от близък човек добронамерено съчувствена реплика в стил „ех, тази дреха би стояла толкова добре на някого с друг тип фигура“.
Живеем в общество, където килограмите ти могат да служат за контрааргумент на обоснованите ти мнения – може да си привел солидна мотивация в подкрепа на своята теза, но е достатъчно да бъдеш контриран с „виж се на какво приличаш“ в коментар… „свиня“, „буца“, „лоена топка“, „кит, изплувал на брега“, „шамандура, която не потъва“, и присъствието ти в дискусията… олеква. (Особено ако си жена – тогава се оказваш сексуално непривлекателна и мислиш, както мислиш, защото няма кой да те чука. Това е друго престъпление срещу обществото, наред с това да има кой да те чука – ти си в грешка и двата случая). Тези коментари ще предизвикат одобрителен смях, подкрепа. Вероятно е да се намери и кой да се изкаже, че няма какво да се притесняваш от изнасилване, защото тебе конкретно такава заплаха не те грози – явно в обществото, в което тлъстината е престъпление, изнасилването пък е комплимент.
Вижте още: Основният мотив за изнасилването не е сексуален
Живеем в общество, където всеки се чувства оправомощен да се изкаже непопитан за външния ти вид – дали му допадат цветът на косата ти, стилът ти, татуировките ти или тяхната липса, но килограмите ти, килограмите ти най-вече… Отношението проличава дори в комплиментите, които си правим помежду си, включително и този, че „нищо ти няма, недей отслабва, аз харесвам жени с месце“. Забелязали ли сте, че всяка загуба на тегло, независимо колко си тежал преди това, неминуемо води до „Много си хубав“, „Изглеждаш чудесно“, „Разхубавил си се“, „Уау, каква промяна“. (Чувала съм всеки един от последните в период, когато рязко свалих повече от 20 килограма поради хранително разстройство, без преди това или когато и да било да съм била дебела. Ядях един плод сутрин, две хапки месо на обяд, и една хапка месо вечер, но само ако е преди 19:00 часа. Браво, казваха ми, внимавай да не станеш пак като преди, не се запускай!)
Само по себе си, в това да не те привличат хора с определен външен вид, няма нищо погрешно. Ако абсолютизираме обратното, това рано или късно би могло да означава някой да те съди за дискриминация за това, че си му отказал. Но е хубаво да помислиш не те ли привличат наистина, или така ти е насадено да разсъждаваш чрез възпитанието ти, чрез целия социокултурен контекст? И още нещо, каквито и да са личните ти предпочитания, би бил добре да ги разграничаваш от това да накараш някого да чувства, че не заслужава симпатия, любов, доверие, място на плажа, място на сцената и място под слънцето въобще.
Вижте още:
Епидемия в пандемията: затлъстяването, заблудите за него и начинът да се справим
