Ако не напълно хубаво, ако не напълно щастливо, ако не напълно свободно, то може да се твърди, че днес средният човек от средната класа в един средно голям град от една средна страна със среднодемократично управление, или, както един приятел го нарича – common Гошо** – може да живее поне относително добре, относително удовлетворяващо, относително необезпокоявано. И не го казвам със снизхождение или пренебрежение – напротив, сама по себе си и аз съм един common Гошо.
Common Гошо, независимо от пола си, може да отиде да гласува, а може и да не иде. Common Гошо има право да изразява мнението си публично и да протестира, друг е въпросът дали, за какво и доколко се възползва от това. Common Гошо може да пътува извън страната. Може и да напусне страната. Може после да не се върне. Никога. А може дори и някога да се върне. Common Гошо има право да си смени местожителството. Common Гошо може да кандидатства в университет, че даже и да го приемат, независимо кои и какви са били техните. Common Гошо може да започне работа, да напусне работа, да смени работата си, и така по няколко пъти в годината, а може даже и да работи за себе си и да се пробва да стартира бизнес или неправителствена кауза. Common Гошо може да избира легално какво да слуша и какво да не слуша, какво да чете и да не чете, в какво да вярва и да не вярва. Common Гошо може да не иде в казарма, а може даже и да излезе по улиците или на Facebook стената си и да повика, че иска другите да идат. Common Гошо може да живее с когото си поиска без брак и може, в рамките на дома си, да живее личния си живот както намери за добре, и даже да се регистрира в хотел с партньора си – друг е въпросът дали и доколко може да манифестира този личен живот публично, без да се безпокои за общото си здраве. Common Гошо има право да излезе с плакат „защо сте гадни с common Гошо“ или „не на другите common Гошовци“ и да е относително спокоен, че роднините му не го виждат за последно, а ако вземе нещо да сгафи, понеже освен с плакат е излязъл и с камък, го очаква един ако не справедлив, то поне гарантиран съдебен процес.
Дали е достатъчно? Не. Дали има още какво да се иска? Много. Дали е нещо? Нещо е. Но common Гошо има още едно право, а именно правото да помни или да не помни, че невинаги е имал тези в днешно време приети за даденост права, че липсва гаранция, че ще ги има винаги, защото правата, макар и естествено изходящи от самата човешка природа и същност, на институционално ниво са непосилно трудни за спечелване и смешно лесни за губене.
Всяка борба за повече права за в бъдеще имплементира в себе си борба за запазването на наличните настоящи такива. Всяка апатия и всяко безразличие – конклудентна форма на тих отказ да запазиш тези свои дадености и да живееш с това, за което други преди теб са умирали.
И ето, случилото се през последните дни в „страната на свободата“, демокрацията, неограничените възможности, Кока Кола, Дядо Коледа, Белия дом, чудния сутиен, Мики Маус и понякога войната (Хер Линдеман, пропускам ли нещо?), доказва колко лесно, като на шега, се губят права, приети за изконни, стига common Гошо да стъпи накриво в политическите си избори, когато се поддава без много мисъл на кресливи комуникационно-политически аватнюри. На 24 юни Върховният съд на САЩ с консервативно мнозинство отмени решението по делото „Роу срещу Уейд“, което в продължение на почти 50 години гарантираше конституционна защита на правото на аборт на федерално ниво. С отмяната му всеки щат ще може да приема собствено законодателство, като 13 от най-консервативните вече имат действащи силно рестриктивни нормативни актове, някои от които разрешават прекъсване на бременността единствено при заплаха за живота на майката, но не и при кръвосмешение и изнасилване. Забрана се очаква в около половината щати, а съществуват и аргументирани опасения, че настоящото решение отваря пътя към следващи крачки като забрани на контрацепцията и на еднополовите бракове.
Нас какво ни засяга, ще попита common Гошо. Бог – високо, САЩ – далеко. В делника на common Гошо, САЩ служи предимно за контрааргумент, когато някой не подкрепя сляпото патриотарство или агресията на Русия – „те пък САЩ са Ален Делон!“, „ти къде беше, когато биеха цветнокожите?“, „ами Афганистан?“ – сякаш светът е задължително дуален и полярен, а негативите на две отделни системи не могат да бъдат нехаресвани и неприети симултанно.
Нас какво ни засяга, ще попита common Гошо. У нас абортите са разрешени, а хората ценят сексуалната си свобода. Били са забранени и наказуеми с лишаване от свобода, както за жената, така и за съответния лекар, преди и непосредствено след 9 септември 1944 г. Наказателният кодекс от 1956 г. отменя забраната за извършване на процедурата по прекъсване на бременността и тя става легална до края на третия лунарен месец. През 1972 г., с цел противодействие на очертаващия се демографски срив и в рамките на политика за стимулиране на раждаемостта, правото на аборт по желание се отменя чрез постановление за омъжените жени без деца или само с едно дете. От 1990 г. насам прекъсването на бременността по желание до края на 12-ата ѝ седмица отново е напълно законно.
Но ни засяга. И ето защо (извън това, че индивудалната съдба на всеки един човек повече или по-малко касае благосъстоянието на всички хора).
Независимо от персоналното отношение на човек към САЩ, на тази държава трябва неоспоримо да се признае едно – тя е обичаен пионер в създаването на комуникационни прецеденти. Що се отнася до социални трендове, до влияние на социалните медии, до послания в политически кампании, до изкуство за масова консумация, или просто до масова консумация, до инструменти за привличане на внимание, фина манипулация или смяна на нагласи, САЩ умее да задава тон, да повлича крак, да бъде едни гърди напред и да дава пример. Който, също като в настоящия случай, невинаги е положителен.
Нека видим каква е рецептата за отнемане на права… Достатъчен е един шумен политик или политическа фракция, която води тенденциозна политика на страх и омраза, и опитва да обедини хората, които лично е наплашил/а, около фигура с доминантно излъчване, която обещава да те пази със стени от посегателства и чуждо влияние, да елиминира „враговете“, които лично ти е създал/а, да те направи велик отново – тебе, държавата си, групата, към която считаш, че принадлежиш. Човешките страхове, стари като света, каквито са например изчезването, неоцеляването и загубата на идентичност, могат да бъдат подправяни и катализирани със сусбтанция на вкус – било то джендъри, норвежци, ваксини, 5G мрежи, бежанци, държави, личности или организации, които искат да ти отнемат нацията, децата, живота, здравето, свободата. Оттам нататък са достатъчни едно агресивно малцинство и едно пасивно мнозинство (common Гошо, тук ти излизаш на сцената!), което смята, че случващото се няма смисъл и не носи заплаха, че не го засяга пряко, че той самият не може да промени нищо, че е по-безопасно да си трае, че то може пък и да има почва в някое абсурдно по естеството си твърдение, за което не му се е четяло достатъчно много – като например това, че забраната на абортите е политика в закрила на живота, или, както си представям, че би прозвучало у нас, за запазване на традиционното семейство, за противодействие на уищожаването на нацията ни, за „истински“ българчета за „истинска“ България. А на шумния политик, с когото започнахме, му е достатъчно да се обгради с похдодящата администрация, съдебна система, медиен апарат, че да осигури на себе си и на сътворените от себе си чудовища живот, ако не вечен, то поне надхвърлящ собствената му политическа смърт.
И те питам, братко common Гошо, сещаш ли се у нас за примери за такива политици? Може би личностите, които ти идват наум, ти се струват абсурдни, неизибраеми? Но колко от тях са вече в парламента, твърдейки че представляват теб. Може би идеята да се губят права като това на аборт или някое произволно избрано от онези, с които стартирахме, ти се струва далечна идея, вяла, невъзможна? Но колко невъзможни неща се случиха само в последните няколко години.
А що се отнася до абортите, тяхната забрана никога не е водила до повече здрави деца или повече щастливи семейства.
Само до повече нелегални процедури, повече сива икономика в медицината, повече хора с нарушено репродуктивно здраве, повече увредени деца, повече изоставени деца, повече семейства, живеещи в условията на риск и насилие, повече стигма, повече психологическа травма.
Абортите следва да бъдат легални, не защото са желателна, положителна и жизнеутвърждаваща практика, а защото, във времето на всичката налична информация и при наличието на всички възможни алтернативи за предпазни средства и начини на предпазване, представляват авариен изход от крайна ситуация. За да не бъдат нормализирани като рутинна практика и едва ли не един от начините на контрацепция, е необходима образователна политика, насочена към репродуктивното здраве и семейното планиране, ама откровена и диалогична, а не псевдоморализаторска, каквато е тази, която би довела до забраната им. Понеже така се насърчава животът.
Ако абсолютизираме идеята за политика за закрила на живота, то докъде се простира тя – отмяна на контрацепцията? Забрана на секса с нерепродуктивна цел? Криминалзиране на ръкоблудството? Въвеждане на императивно задължение да извършваш сексуални контакти с цел репродукция до постигане на целеви резултат в конкретен брой деца, и съответно назначаване на партньор от държавата при липса на такъв? Просто го хвърлям като идея за размисъл. Защото абсурдите звучат невъзможни, докато не се случат. И пръстът на държавата да се намира в маточната ти шийка е един такъв абсурд.
А common Гошо може да не се интересува конкретно от абортите и това също е негово право. Но е хубаво да се интересува от света около себе си дотолкова, че поне да не абортира правата си.
*Активисти за правата на абортите спорят с активисти срещу абортите пред Върховния съд на 26 юни 2022 г. във Вашингтон, окръг Колумбия. (Снимка от Нейтън Хауърд/Getty Images)
**Обикновения Гошо – метафора за сборния образ на средностатистическия гражданин на едн държава.
Вижте още:
„Съжалявам, че спонтанният ми аборт ви кара да се чувствате неудобно“
