Вероятно имате финал, с който да завършите този цитат в главата си, дори и без да сте запознати със следната емблематична сцена от филма на Теди Москов „Рапсодия в бяло“ от 2002 г. :
Присещам се за нея заради дългогодишната история на свой близък приятел, който месец след месец успяваше да саботира сам всички свои потенциални отношения с момичета с кратка беседа, която звучи приблизително така „Виж сега, не мога да гарантирам предварително дали можеш да очакваш нещо от мене и дали ще се получи нещо дългосрочно, затова не искам да те подвеждам. Ако искаш, можем да се виждаме, да си прекарваме приятно и да правим секс, а пък ако нещо се получи – получи“.
Той се чудеше защо жените масово се отказват от него след тази му реплика, а аз безуспешно се стараех да му обясня, че формулировката му е повече ограничаваща, отколкото освобождаваща, и се усеща като „за един път ставаш“, а това не е нещо, което човек обича да чува по свой адрес. Историята на моя приятел, поне към момента, завършва така – един ден преди няколко месеца той среща момиче, което на свой ред решава да му проведе кратката лекция с познатото начало „Виж сега…“, а той решава, че това вярно звучи обидно. Също така решава и че е луд по момичето, чиято собствена квазилудост, гигантските ѝ почти анимационни очи, излъчването на оживяла карта от Голямата аркана в Таро, плашещата ѝ недопустима откровеност, и фактът, че когато тя е наоколо, в умовете на присъстващите звучат Muse и Morcheeba, са достатъчни да провокират всеки Нео и всяка Алиса да тръгнат без много въпроси след Белия заек, и да я обичат платонически, неплатонически, ефимерно, безмерно и всякак.
Ако тук беше Холивуд, тяхната история, в зависимост от размера на бюджета, щеше да е романтична комедия я с Адам Сандлър и Дженифър Анистън, я с Райън Гослинг и Ема Стоун, а аз и в двата случая нямаше да я гледам. Радвам се, че присъствам в нейното истинско случване, без пози и без добавена захар.
Разговорът, беседата, лекцията – наречете го както щете – започващи с „виж сега…“ обаче са нещо, с което човек, иска или не, се сблъсква все по-често около себе си.
Само в рамките на последните няколко седмици научавам за три потенциално красиви или поне приятни истории, осакатени изначално посредством „разговорЪТ“. От мъж към жена, от жена към мъж, и от жена към друга жена. Общото между трите иначе коренно различни истории? Абсолютно всички участници в тях се чувстват неудовлетворени и прецакани, фрустрирани са от другата страна, че не си регулира чувствата, както ѝ е било заповядано да направи спрямо предварително поставената рамка, и същевременно се затрудняват да сведат собствените си емоции до предопределеното състояние, но чувстват, че не бива да се отмятат от това, което вече са казали.
„Виж сега“ каталогът притежава и редица други разновидности.
Като „виж сега, аз съм решил задължително да имам деца, преди да навърша 30“, „виж сега, струва ми се, че е удачно да ми предложиш около две години, след като вече излизаме, Свети Валентин ми се струва подходящ момент“ или „виж сега, аз към момента трябва да се фокусирам върху кариерата си, защото планирам догодина да съм бранд мениджър, после мога да мисля за отношения“. Всички те идват от вътрешна необходимост да редим живота си стройно като екселска таблица, да не допускаме ентропия за нищо на света, да не поемаме риска да паднем по гръб, да скочим отвисоко със затворени очи, и по този начин в крайна сметка да си отнемаме всяка витална възможност да се наслаждаваме и изненадваме от случващото се със самите нас.
Вижте сега…
Когато започва нещо ново, никой не може да гарантира предварително дали в дългосрочен план ще се получи и какво може да се очаква или да не се очаква от него. По отношение на това какво можем да дадем или вземем от някого често изненадваме самите себе си по неподозирани начини, а за очакванията на другите ние всъщност не отговаряме, освен ако съзнателно и умишлено не манипулираме тези очаквания с някакви свои си цели. Всички форми и опити за романтични отношения започват така – хората се виждат, прекарват си приятно, правят секс, а пък ако се получи – получи. За самите себе си всички сме наясно с това. Когато някой привлече интереса и любопитството ни за пръв път, това не значи, че вече чуваме задължителни камбани, оповестяващи решението ни да се включим в най-популярната конфигурация за тройка в световен мащаб – „аз, ти и държавата“, по-известна сред хората като граждански брак. Означава само и единствено това, че ще е готино да прекараме време заедно, пък … „каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка“.
Поставянето на рамки, очаквания и дефиниции би могло единствено да парира възможността сами за себе си да разберем какво в крайна сметка искаме или да отблъсне от нас някой симпатичен и стойностен човек. Отношенията между хората, за радост, не представляват предоставяне на мрежова услуга от мобилен оператор, и в този ред на мисли със сигурност не се нуждаят от педантично предварително определяне на 18 страници общи условия. Защо тогава именно ние, поколението, на което не се налага да се жени за жителство, нито да трупа лихвоточки; което има претенции да постигне съвършената лична свобода, да опита всичко за опитване и научи всичко за научаване, да пропътува света, а междувременно и да го спаси, толкова се затрудняваме да пуснем волана и контрола, да оставим нещата да се случват, както е натуралният им ход, и в крайна сметка, без много приказки, уточнения и излишни въпроси, да последваме Белия заек?
Пътищата на хората се събират и разделят непрекъснато. Математически погледнато, за да прецизираме с екселска точност, всъщност могат да се съберат максимум с един път повече, отколкото да се разделят. За някои хора ще се случи така, а за други – не. И ми се струва, че ще се случи по-естествено и по-лесно, ако не решаваме дали да играем на спатия, да вдигнем на пика, или да скочим на всичко коз, още преди да сме видели всички карти в ръката си. Или поне да не определяме личния си живот в предварително заложени цели и критерии за преизпълняване на идната петилетка.
Вижте още:
