Не е случайно, че едно древно китайско проклятие се отнася точно за живота в „интересни времена“ – най-трудно е човек да се справи точно с тях, да ги преживее и да продължи да съществува, без да носи със себе си следите от бурята. Защото интересното е именно бурята – тя кара разума да търси начин да оцелее. Човекът винаги се е стремял да контролира обстоятелствата, затова е нормално да се бои от неизвестността и хаоса. Хората обаче предпочитат да мислят, че има някакво равновесие, вселенска справедливост, закономерности, основани на логика, които движат света… На тях се основава здравата жизнеутвърждаваща позиция на опитмиста. Но на практика, в реалния свят нещата изглеждат по различен начин. Съществува един обясним, но труден за приемане феномен, който показва, че точно оптимистите не оцеляват в трудни условия – т.нар. „Парадокс на Стокдейл“.
Кой е Стокдейл?
Джеймс Бонд Стокдейл е бивш военноморски офицер на САЩ. През 1965 г., по време на Виетнамската война, той е свален на вражеска територия и прекарва в плен повече от 7 години. Като един от най-високопоставените военнопленици, той преминава през всички възможни кръгове на Ада, наречен живот в плен. През годините, прекарани в лагера Хоа Ло край Ханой той всекидневно се сблъсква с глад, отчаяние, физически и психически тормоз, изтезания, смърт. Няма реално основание да вярва, че ще оцелее и ще се завърне у дома, но все пак остава жив. Завръща се в САЩ през 1973, получава медал за храброст, повишение в звание вицеадмирал и доживява до 81 години, като през тях ръководи Военноморската академия на САЩ и Военния колеж в Южна Каролина, пише няколко книги и статии, води лекции, дори се кандидатира за вицепрезидент и достига до балотаж. Джеймс Стокдейл умира от болестта на Алцхаймер през 2005 г., погребан е на родна земя, в гробището на Военноморската академия на САЩ.
Парадоксът
Когато го попитали, как все пак е оцелял в годините на военнопленничество, Стокдейл отговорил: „Никога не изгубих вяра. Никога не се усъмних не само в това, че ще изляза, а и че ще остана победител. Това, което преживях, е опит, който определя целия ми по-нататъшен живот и не бих го заменил“. На следващия въпрос на интервюиращия за това кой не е оцелял, ветеранът отговорил изненадващо – оптимистите. „Оптимистите си казват „ще излезем по Коледа“, но Коледа идва и си отива, а нищо не се случва. После си казват „ще излезем по Великден“, но Великден идва и си отива. Казват си „ще излезем за Деня на благодарността“… И когато отново настъпи Коледа, те умират от разбито сърце“, казва Стокдейл.
Парадоксът всъщност се състои в крехкия баланс между увереността, че ще излезем победители от ситуацията, колкото и неприятна да е тя, като едновременно с това се осмеляваме да не губим връзка с реалността.
Оказва се, че колкото и да са трудни за приемане фактите, в името на собственото си оцеляване трябва да ги приемем. Иначе рискуваме да не оцелеем. Идеята за „положително мислене“, позитивни визуализации и мотивационни трикове могат да са полезни, но само в нормални условия. Ако ситуацията е действително безнадеждна, то бягството от нея в обятията на самозаблудата само ще навреди. В крайна сметка, голият оптимизъм, а не реалността ще попречи на оцеляването ни. Всяка сутрин Стокдейл напомнял на другарите си в плен: „И имайте предвид, че няма да ни освободят по Коледа!“.
Между парадокс и действителност
Кога точно действителността е толкова грозна и вредна, че се налага да я погледнем в очите? Това веоятно е въпрос на лична преценка, защото обективно погледнато оптимизмът е спасителна сламка до време, но кога му е изтекло времето – всеки преценява за себе си. Разбира се, рискуваме да ни обвинят в песимизъм, негативизъм и пораженчество, но трудният опит доказва, че баланс съществува и той може да определи оцеляването ни.
Струва ми се, че от години ситуацията е преминала онази точка, след която оптимизмът от здравословен е станал токсичен. Дали не е дошло времето да погледнем фактите в очите и да си дадем сметка, че няма да ни освободят нито по Коледа, нито за Великден, пък за Деня на благодарността – изключено? А в крайна сметка, това не е толкова лошо. Не само защото оцеляването на давещите се е проблем на самите давещи се, а и защото (може би) давещите се ще се научат да плуват.
Вижте още:
