Моментът, в който детето вече не е съвсем дете, но още не е възрастен човек, е един от най-трудните и за родителя, и за самото дете. Не обичам обобщенията и „лепенето на етикети“, но в този случай всичко лошо, което са ви казвали, вероятно е истина – тийнейджърите са хаотични, неуправляеми, недоволни, сърдити, тъжни, емоционални, разхвърляни, неориентирани… Най-лошото е, че промените, които се случват в поведението и мисленето им, сякаш се случват изведнъж. В един момент е вашето добро, внимателно и обичащо дете, а на следващия ден откривате, че всъщност имате пред себе си един гневен, отричащ всичко човек, когото всъщност не познавате.
Познаването
Да познаваш детето си не е лесно. Казвам го от опит, като човек, преживял два пъти тийнейджър у дома. Първият път, в който тийнейджърството ме порази, беше когато малката ми сестра „порасна“. Въпреки, че бях (и все още съм) убедена, че я познавам много добре, всяка сутрин срещах различен човек, с който все по-трудно постигахме някакво съгласие. Всичко, на което съм се опитвала да я уча, всяка ценност и авторитет бяха тотално и сякаш непоправимо разрушени. Ядосвах се, признавам. Хвърлях по нея чехли, гребени и дрехи. Отчайвах се. Плачех. Тя невъзмутимо вдигаше рамене и излизаше.
Същото се случи години по-късно със сина ми – някак изведнъж престанахме да се разбираме, той сякаш стана съвсем различен човек, с когото вече не знаех как да говоря, ако изобщо беше в настроение да разговаря с мен. Пак се ядосвах, разбира се, но вече бях подготвена и не хвърлях неща.
Детето и другите
По принцип в годините между 12 и 20 човекът „търси себе си“ и това търсене е съпроводено с много и неподозирани трудности. Една от най-големите трудности се оказват околните. Тийнейджърите искат непременно да са харесвани, развиват почти зависимост от мнението на връстниците си и това е наистина дразнещо, но нормално. Тази зависимост води до ежедневни драми, конфронтации в училище и поставяне на всичко важно на заден план. Ако най-готиното дете в класа бяга от час, твоето дете ще тръгне след него, за да се „впише“, за да го харесат, за да е готин и „много як“… Ако то носи размъкнати дрехи – и твоето дете ще започне да носи такива. Ако му позволяват да закъснява – и твоето дете ще поиска. Родителят, за когото е непонятно това подражателство, може само да се примири и да постави ясни граници, на които да се държи на всяка цена. Дори да успеем да контролираме донякъде собственото си дете, няма да успеем да контролираме другите, от чието мнение то е зависимо, затова единствената ни опора остават границите.
Приятел или родител
Една от най-честите грешки, които правят родителите на тийнейджъри, е следването на принципа „Ние сме приятели“. За някои от нас може да е трудно да си го признаят, но ние, родителите, просто няма как да сме в графата приятели – нямаме нито физическия, нито емоционалния капацитет за това. Освен това, ние носим отговорност за действията, грешките, здравето и бъдещето на децата си, което автоматично изключва „приятелския“ елемент. Да не говорим, че ние имаме съвсем различни потребности и стремежи, изградени навици, друго ниво на емоционално възприемане на света… Това в никакъв случай не пречи на откровените разговори, споделянето, търсенето на съвети и приятните преживявания заедно. Просто ние оставаме в ролята на големия човек, авторитета, родителя – без да я натрапваме. Децата ни, с тяхната изострена чувствителност и реакция спрямо понятия като истина и справедливост, не приемат концепцията за „родител-приятел“, тя ги обърква и ги кара да се чувстват несигурни. Защото не е искрена – и няма как да бъде.
„Искам Всичко!“
Най-важното, всъщност единственото важно нещо за един тийнейджър, е той самия, неговите желания, идеи, решения и нужди. Затова често ни се струва, че децата растат като егоисти. Всъщност, тийнейджърите непрекъснато изследват границите си, за да намерят собствената си територия. Разликата между егоизъм и егоцентризъм е малко повече от крачка, а дали тя ще бъде направена – зависи до голяма степен от собственото ни отношение към света и към самите себе си. В модела на поведение, който вижда от нас, родителите, тийнейджърът търси свой начин за справяне с живота.
Всичко, което иска един подрастващ човек, е да бъде обичан, признат и оценен. И още хиляда неща, поне половината от които са неразумни, нерационални, нездравословни… Като обобщение: децата, защото са деца, в повечето случаи не знаят какво точно искат, но го искат веднага и ако може – да е всичко. Това, че светът често не се подрежда така, както му се иска на тийнейджъра, понякога води до емоционални изблици, бунтове, бури в чаша вода.
Докато синът ми растеше, често си напомнях точно това – бури в чаша вода, нито повече, нито по-малко. Следите, които тези бури ще оставят, ще определят отношенията ни в следващите години от живота ни, затова – нека нищо не е прекалено. Тръгнем ли към прекаленото – значи сме изгубили баланса и не сме се справили. Нито той, нито аз.
Светът е голям и шарен и овладяването му не е лесно. Няма да лъжа, единственото хубаво на преходния период между детството и зрелостта е, че той все пак преминава. Със сигурност! Обещавам!
Вижте още:
