Преди харесвах живота си единствено до 19-тата си годишнина. А последвалото десетилетие между 20-те и 30-те ми години беше – хм, неприятно. И дори травматично, макар и от дистанцията на времето съвсем да не изглежда така, защото на практика не се случи нещо кой знае колко катастрофално.
Неприятното усещане за 20-те ми години идва от това, че да си съвсем млад, неопитен и зелен може да бъде изключително неловко, глупаво и смотано изживяване. Няма да чуете това никъде в масовата култура. Напротив – медиите и социалните мрежи ще ви убеждават, че минавате през „най-хубавите години в живота си“, ще ви обясняват, че „младостта е безценна“, че „младите години никога няма да се върнат“. И ще ви карат да вграждате неуморно своята млада персона в селфита и онлайн дейности, лишени от кой знае колко дълбочина и смисъл.
Е, имам новина за вас: 20-те години в цивилизацията на 21 век са един всъщност неудобен, тежък и потискащ период. Период, в който изглеждаш добре, но само в очите на другите – и то на онези, които са по-възрастни от теб, а ти самият изобщо не го оценяваш. Период, през който мечтите и копнежите ти изглеждат отдалечени, недостъпни и неясни, а нетърпението да се изявиш те убива. Период, в който можеш да се влюбиш до смърт, но все още не си усвоил никакви лостове да влияеш върху връзките си и хората, с които се обграждаш – което може да те влуди от самота.
Период, в който не знаеш, че не си пораснал достатъчно, и едва ли си даваш сметка колко млада все още е кожата ти и колко малко място за отчаяние всъщност имаш. Колко много живот и здраве все още имаш. Но си пълен с незнание, несигурност и страх, а може би и с арогантност, наивност и нетърпение.
А мен лично един развален годеж, съчетан с отвратителна бедност, ме убеди окончателно, че, не – 20-те ми години не са красиви.
Затова и в навечерието на тридесетия си рожден ден усетих голямо облекчение. Завършвах едно мрачно десетилетие, в което не се чувствах нито осъществена, нито кой знае колко обичана. А ето – на 30 една любов ме караше да се усещам почти безсмъртна. Пред мен се разкриваше хоризонт да опитвам нови неща, да се развивам личностно, професионално и семейно.
Което не означава, че 30-те ми години не преминаха в хаос. Напротив. И то голям. Но този път се прокрадваше и усещане за контролирана ситуация. Постепенно започвах да правя онова, което обичам, без да се съобразявам дали в очите на еди-кой-си това има смисъл. Някъде към средата на 30-те си години най-накрая осъзнах, че ще бъда най-щастлива, ако изобщо не ми пука за мнението на другите. Затова и прекъснах някои приятелства, които ми пречеха – и буквално литнах. Пътувах много из страната и извън нея, имах широк и интересен кръг от познати и най-после работех работа, която ми даваше чувство за смисъл. Катерех планини, обикалях по морета, научих се да се преработвам, но и да си почивам, научих се да се спускам по течението, да не завися от никой друг, престанах да се боя за здравето си – и най-после си разреших да се занимавам сериозно с творчество. Отново имах любов в живота си и определено завъртях кормилото на живота си в посока, която осмисляше дните ми.
И ето ме в навечерието на 40-те ми години.
Никога преди не съм се чувствала толкова великолепно със себе си. Мога да кажа, че ние – моето вътрешно и моето външно аз – вече сме приятелки. Въпреки че забелязвам първите следи на хм… зрялост… по кожата на лицето си. Налага ми се да мисля на коя страна лягам, за да не задълбочавам онази бръчка на челото. Все още се съмнявам в това, че изглеждам добре (така съм още от 20-те си години), но когато се сравня с „жените на моята възраст“ (потрепервам от това клише… брр) се поздравявам вътрешно. Но и когато разглеждам старите си снимки „от по-младите си години“, си казвам колко по-добре и по-поддържана изглеждам сега. По-добре облечена. По-спокойна. Без никакъв, или поне с минимален, стрес в живота. Жена, която знае какво иска и къде отива. Която все още е наивна, импулсивна и емоционална, но вече го е приела и се радва на плюсовете от това.
Да, първоначално беше шокиращо за мен да осъзная, че някои по-млади мъже вече изобщо не ме заглеждат, но от друга страна съм съвсем спокойна, защото знам, че след още няколко годинки (стига да полагам достатъчно грижи за все по-уязвимия си на всякакви атмосферни влияния външен вид) – именно техните погледи ще бъдат приковани към мен.
Но точно в момента тези млади мъже не ме интересуват. Отново срещнах любовта в лицето на мъж на моите години, с които имаме еднакъв вкус за музика, мода, политика и за другите съществено важни неща в живота – кухня, филми, литература. Мъж, когото горчивият опит е научил да цени повече поривите на сърцето, отколкото на разума. Като се замисля – за да се срещнем с него някъде по пътя и аз трябваше да се науча на това…
Няма да ви лъжа: все пак 40-те си идват с поредната житейска криза. Затова и понякога дните ми се помрачават от ужасната мисъл, че нищо не съм постигнала все още в работен план и особено – и очевидно за всички – в семейния си живот. Но се успокоявам, че съм „къснозрейка“ – и наистина е така.
Знам, че при мен онази вродена, странна и понякога зловеща (но и толкова естествена) биологична машина действа с други темпове. Аз съзрях късно по всички параграфи. Пубертетът ме хвана късно, а след това цикълът ми дойде почти последен сред всичките ми съученички. Правих нещо като подобие на секс (така наричам „първия си път“) също сравнително късно спрямо другите жени – на 18. А първият си оргазъм във връзка получих чак след 30-тата си годишнина. Но психически узрях още по-късно: може би чак след 35.
Вероятно е спеклуативно да свързваме опита със щастието, но допускам, че за някои хора нещата в живота стоят точно по този начин.
Но пък вече подозирам и кой е ключът, който може да отключи нещастието през 40-те – осъзнаването за нашата биологична крайност и натрапчивото броене на дните, „които ни остават“.
Смятам да избегна този капан и то без помощта на медитацията или източните трикове.
Имам свое решение: възнамерявам през 40-те си години да бъда спокойна като скала. Защото усещам, че ме очакват още много приливи и бури, но със сигурност ще има и птици, които ще имат нужда да потърсят завет в грапавините на тази скала. И аз ще трябва да ги даря с цялата невъзмутимост, сигурност и закрила, на която съм способна.
