Майка ми ме научи да чета, още преди четвъртия ми рожден ден. Научи ме да пиша преди да навърша пет и когато се борех с правописа – някъде между първи и втори клас – ме изпитваше в нашата кухня, обзаведена в стила на 70-те. Седях върху студения линолеум с цвят на авокадо, докато тя преминаваше по списък с думи, седнала зад електрическата печка или близо до кухненската мивка.
Оцветявахме заедно, преобличахме се с рокли, понякога пеехме или поставяхме пиеси. Когато бях малка се поставях (дори съвсем буквално) в обувките на майка ми.
Но не искам да бъда като нея, сега и никога, защото тези мигове, дори и идилични, са изкривени като спомени. Това са фалшиви спомени. Те рисуват неправилна картина на жената, която беше майка ми и на жената, в която се превърна.
Майка ми, родена в същата година като трилогията „Властелинът на пръстените“, беше трудна жена. Сложна жена. Тя беше гневна, нестабилна и като цяло много проблемна. Пиеше много и често, давейки тъгата си (и всички останали чувства) в алкохол. Харчеше и малкото пари, които имаше за евина бира и по-лека течна пиячка. Също така не беше добре психически. Бореше се с недиагностицирано и нелекувано разстройство на личността в продължение на години. Но това не е всичко.
Тя не се грижеше нито за себе си, нито за нищо свое. Спеше по цял ден и през повечето нощи. Не чистеше къщата и не я поддържаше. Дебели слоеве прах и пепел от цигари покриваха всяка повърхност, хлебарки шетаха из кухненските шкафове и червеи се мърдаха в пространството между килимите и пода. В контейнерите за боклук намирах различни животни.
Тя не се интересуваше от брат ми и мен. На 13-ия си рожден ден отглеждах сама и двама ни: готвех и чистех, и се опитвах да задоволя крайните ни нужди. Поех отговорностите на възрастните много преди абитуриентския бал.
Но каква е реалната, основна причина да не искам да бъда като майка ми?
В крайна сметка всичко се свежда до насилието й над мен.
Освен няколкото гореописани „златни“ моменти и спомени, майка ми беше студена, жестока и пресметлива. Тя имаше престъпен ум. Беше майстор манипулатор. През цялото време беше насилник. И въпреки че рядко ме удряше, тя ме нараняваше по начини, които човек трудно може да си представи.
Викаше и често крещеше. Всеки ден ме унижаваше и след това се извиняваше. Тя ме подценяваше и мъмреше, а след това ме гушкаше. Държеше ме толкова силно, че не можех да дишам. Не можех да мисля, осъзнавам, да избягам или да почувствам каквото и да е било.
Тя ми казваше, че съм глупава и безполезна. Когато се обърквах с правописа на думите, за които писах в началото, тя ме обиждаше. До десетия си рожден ден знаех, че съм прецакана и ще се проваля в живота. До тринадесетия вече вярвах, че съм „тъпа кучка“. Проблемно дете. „Шибана грешка“. И така се чувствах години наред,
По дяволите, аз съм на (почти) 37 години и в много отношения все още се чувствам така. Но се боря усилено, за да изляза от порочния кръг. Работя здраво, за да се измъкна от тъмнината. Да се съвзема и всеки ден се опитвам да бъда по-добър човек и родител. Да стана жената, която майка ми не беше.
Разбира се, не е лесно. Когато ми кипне и достигна „точката на пречупване“, усещам майка си в мен. Чувам как нейният глас излиза от устните ми. Нейната язвителност. Нейният тон. Гневът, който живееше в нейното сърце, се крие в моето. Това е инстинктивно. Биологично. Неопитомен и неназован звяр живее вътре.
Но дъщеря ми заслужава нещо по-добро. Моят син заслужава нещо по-добро и моят съпруг заслужава по-добро, както и аз самата. Затова всяка седмица съм на терапия. Срещам се с моя психотерапевт два пъти седмично, правя упражнения за осъзнатост, вземам лекарства. Пия цяла шепа хапчета, за да държа под контрол ретроспекциите си и паническите атаки.
Грижа се за себе си и се награждавам (почти) ежедневно със здравословно хранене и упражнения. Карам колело, разхождам се, катеря се, тичам. Поставям себе си като приоритет – нещо, което никога не съм правила преди. Майка ми никога не се е борила за себе си или за своето здраве. Тя оцеляваше, но така и не заживя добре, а аз се опитвам да намеря радост в малките неща. Във всичко. Защото съм твърдо решена да изляза от цикъла на болест, тъга и насилие.
Също така се извинявам, постоянно и често. Ако отговарям рязко или ми е трудно да присъствам мисловно, се опитвам децата ми да знаят, че съжалявам. Мама беше тъжна или гневна, но нейните действия не са ок.
Дали всичко това означава, че съм щастлива и „успешна“? Успях ли да наруша цикъла? Ами и да, и не.
Има дни, когато се „подхлъзвам“ и в тези дни яростта и гневът нахлуват. През други дни ме надвива депресията. Или тъгата. Тогава ми става трудно, точно както и на майка ми, да изчистя или да сготвя, да свърша най-обикновените неща.
Но моите деца никога няма да бъдат отговорни за моите усещания и действия. Те никога няма да се чувстват като товар или тежест и винаги ще знаят, че имат стойност и значение. И това е моето най-голямо наследство като човек и родител.
Това е най-големият ми успех.
