„Скъпи Джон,
Чух, че питаш татко си как изглеждам и къде живея. Нарисувах ти картинка с мен и моята къща… Дано пристигна навреме – тази вечер снегът на Северния полюс е много дълбок.
С обич! Дядо Коледа“
Така Добрият старец отговаря на най-големия син на Дж. Р. Р. Толкин в „Писма от дядо Коледа“. Той вече е „проверил списъка“ и е видял, че малчуганът е бил добро дете през цялата година. Точно на Коледа, той ще се качи на голямата дървена шейна, теглена от девет елена. На нея вече го очаква големият чувал, пълен с всякакви играчки, изработени от усърдните елфи. Само за една приказна нощ той ще обиколи целия свят, летейки на своята вълшебна шейна. Тихо ще се промъкне по покрива, ще се спусне през комина и внимателно ще постави красиво опакованите дарове под елхата. След това дядо Коледа ще изчезне така бързо и магически, както се е появил.
Тази красива история, която до днес се разказва на всяко дете по света, се ражда в една зимна вечер през 1822 г., когато професорът по гръцка литература Клемънт Кларк Мур се опитва да сложи трите си любопитни дъщери да заспят. Иронията в случая е, че е също както сър Артър Конън Дойл не е обичал своя Шерлок Холмс, Мур недолюбва своя по детски обрисуван дядо Коледа. Негов приятел обаче осъзнава цялата красота на поемата „Беше нощта преди Коледа“ и тайно я изпраща до вестник „Сентинел“, който я публикува анонимно. Чак десетилетия по-късно, Мур признава с неохота, че той стои зад любимите на поколения деца рими. Кой обаче е дядо Коледа? И кой доразвива образа на Мур в популярния белобрад старец, когото познаваме днес?
В началото бе свети Николай
Годината е 270 или 280, според различните легендарни източници, когато в крайбрежния град Патара (дн. Турция) се ражда св. Николай. За него не са запазени достоверни исторически извори, но според сказанията е бил един изключително безкористен човек, който разпродава цялото си имущество и тръгва да обикаля близките земи, помагайки на бедните и нуждаещите се. Според една притча той спасява три дъщери от робство, осигурявайки им зестри, за да се задомят. Оттук тръгва и вярването, че той тайно носи дарове и също така датата на неговия празник се смята за благополучна за сключване на брак. Вълшебните му ръце не спират да правят чудеса и той дори съживява три деца, убити от зъл кръчмар. В даден момент св. Николай става духовник и се смята, че участва на църковния събор в Никея, където забива своя юмрук в лицето на един еретик.
Когато умира на 6 декември, останките му остават в Мира, където по-късно е построена специална църква в негова чест. При нахлуването на селджукските турци през XI в., група италиански търговци успяват да спасят тленните останки на светеца и ги пренасят в Бари. Днес те продължават да се помещават там, в базиликата „Св. Никола“.
Смята се, че св. Николай е покровител на децата и моряците, а 6 декември е считан за благополучен ден за голяма инвестиция. Дали заради това, че пази най-малките, или защото раздава дарове без да поиска нищо в замяна, до Реформацията той е най-таченият светец в Европа. Дори и днес, неговият ден е любим празник на всички християни. През десетилетията той търпи множество промени, повлиян от различните европейски културни традиции.
Кристкинг детронира св. Николай
Причината св. Николай да губи част от своята популярност през Реформацията е протестантството или по-конкретно – Мартин Лутер. Тъй като през Средновековието децата са получавали дарове на 6 декември, новият религиозен водач решава да промени тази традиция, за да привлече повече вярващи към своето учение. Лутер сменя датата на раздаване на подаръци на децата от 6 декември на 25 декември. Те обаче не се носят от св. Николай, а от Кристкинд (Christkind). Това не е точно бебето Иисус, а негова инкарнация. Изобразяван е като малко ангелче с руси коси. Легендата за Кристкинд набира популярност в Австрия, Германия, Швейцария и други европейски държави. Също като св. Николай, малкото ангелче тайно оставя дарове на децата. Те никога не успяват да го забележат, но чуват неговото звънче, когато напуска дома им.
Презокеанското пътешествие на Синтерклаас
Това, което Мартин Лутер не успява да предвиди, е опърничавият нрав на холандците. Дори днес те изключително силно почитат св. Николай, или както е известен при тях – Синтерклаас (Sinterklaas). Това не е добре познатият светец, а легендарна фигура, базирана на образа му. Синтерклаас има дълга бяла брада и носи висока червена епископска шапка. В миналото е идвал на магаре, както Христос влиза в Йерусалим. Холандските деца са му оставяли слама в своето сабо, с която да се нахрани магарето. Днес Синтерклаас пристига на бял кон. За ужас на съвременните обществени тенденции, негови помощници не са трудолюбиви елфи, а т.нар. „Черен Петър“, облечен в шарени одежди. Тези слуги са маври и носят метли, с които бият непослушните деца. Според изследователите, образът на „Черен Петър“ идва от легендата за Один, богът на гръмотевиците в скандинавската митология, чийто образ често се свързва с този на Синтерклаас. Според митовете помощници на Один са два черни гарвана – Хугин и Мунин, които се спускали през комините на къщите и следели кой е „добър“ и кой е „лош“.
Докато протестантска Европа започва да приема Кристкинд за носителя на дарове на Коледа, холандците държат на своя Синтерклаас. Техните убеждения са толкова силни, че те ги пренасят в Новия Амстердам (САЩ). Когато през XVII в. пристигат едни от първите холандски заселници в Новия свят, те носят със себе си своя обичан герой. През 1773 г. за първи път в американската преса се появява производното от Синтерклаас име – Санта Клаус (Santa Claus). Той обаче не е белобрадият старец с епископската шапка, а е изобразяван като пълничък холандски моряк със зелено палто.
Санта Клаус получава червения костюм
Когато през 1823 г. се появява поемата на Мур, Санта Клаус вече придобива нов образ. Той става весел старец с червен нос, румени бузи и голям корем. Също така се оказва, че той пуши лула и има 8 елена – Дашър, Дансър, Прансър, Виксен, Комета, Купидон, Донър и Блитсен (имената на последните двама произхождат от холандските думи за гръм и светкавица). Именно в началото на XIX в. се подновяват и изграждат голяма част от коледните традиции, познати и до днес. Тогава Санта Клаус започва не само да се промъква през комина, но и да пълни чорапите на децата с дребни подаръци и лакомства.
Въпреки стиховете на Мур обаче образът на Санта все още не е този, който познаваме днес. Той е някак карикатурен. Някои ранни изображения го представят като огромен елф, а други – като вариация на дух от скандинавската митология. През 1863 г. американският карикатурист Томас Наст създава първата рисунка на добре познатия ни белобрад старец. На нея той е усмихнат, с румени бузи, облечен в традиционния червен костюм, а ръцете и чувалът му са пълни с подаръци за войниците от Американската гражданска война (1861-1865). Рисунката на 21-годишният Наст е публикувана на страниците на „Харпър Уикли“ и придобива широка известност. Той комбинира както описанието на Санта от коледната поема на Мур, така и образа на националния символ – чичо Сам, който олицетворява американските щати.
Маркетингът създава дядо Коледа
Когато през XIX в. празнуването на Коледа като семеен празник добива широка популярност в САЩ, магазините осъзнават нуждата от това да привлекат повече хора към себе си, които да пазаруват за своите близки. Тогава във вестниците започват да се появяват предпразнични реклами, в които главно действащо лице е Санта Клаус. От 1841 г. нататък се заражда идеята магазините да привличат клиенти, използвайки „истински“ Сантас, които да изслушват коледните желания на децата. В края на XIX в. дори Армията на спасението вижда потенциала на тези стратегия. Те обличат безработни мъже като дядо Коледа. Те обикалят улиците на големите градове и събират помощи за бедните. Днес такива също могат да бъдат забелязани по тротоарите в американските градове. През 1939 г., също като част от коледна рекламна кампания на голям универсален магазин, на сцената се появява и еленът Рудолф с червения нос.
Популярността на Санта нараства с всяка изминала година, но това, което го издига на едно ново ниво, е една обичана тъмна на цвят газирана напитка.
Връзката между Санта Клаус и Кока Кола се заражда през 20-те години на XX в., когато компанията започва своята рекламна коледна сесия в популярното списание „Сатърдей Ивнинг Пост“. През 30-те години карикатуристът, нает от Кока Кола – Хейдън Съндблум, променя популярното дотогава изображение на Наст, използвайки за модел своя колега и приятел търговеца Луи Прентис, а по-късно и самия себе си. В рекламите дядо Коледа разнася подаръци и от време на време си почива, четейки писмата на децата и отпивайки от сладката Кола. Този нов образ се налага през 60-те години и е все така популярен и днес.
Нежните превъплъщения на дядо Коледа
Втората световна война (1939-1945) променя мястото на жената. Поради недостига на мъжка работна ръка, дамите стават кранисти, бейзболни играчи и дори – дядо Коледа. Може и да е война, но големите магазини искат да привличат купувачи и да реализират печалби. Тогава жените слагат брадите, подплънките и червените одежди на Санта и сядат на трона му в очакване на детските коледни желания. Те също така се включват активно в събирането на дарения по улиците. Известната по онова време британска актриса Дейзи Белмор („Дракула“; „На западния фронт нищо ново“), например, по време на войната приема работа като дядо Коледа в популярния нюйоркски магазин „Сакс“.
Макар временно да поемат образа на дядо Коледа, дамите не успяват да се наложат като Санта Клаус. В резултат обаче започва да се изгражда образът на г-жа Клаус.
В началото на века, когато тя се появява като атракция в моловете, все още не е особено популярна. След войната обаче и в последвалия период на бейби бум в САЩ, все повече нежната половинка на дядо Коледа излиза на преден план като любима героиня и вярна спътница в живота. Днес, все по-рядко може да се видят жени, които играят Добрия старец. В Нюрнберг (Германия) е запазена традиция, според която, в образа на Крис Крингъл се въплъщава жена, която се избира на всеки две години.4
Дядо Коледа в различните сказания
Макар образът на белобрадия старец да е широко разпространен по света, негови вариации могат да се открият в различните митологии. В Англия още от времето на Хенри VIII съществува Дядо Коледа (Father Christmas), който е облечен в зелен кожух и много прилича на Духът на настоящата Коледа от новелата на Чарлз Дикенс „Коледна песен“. Британците смятат, че освен подаръци, той носи радост и веселие.
В скандинавския фолклор съществува духчето Юлтомтен или Томте (Tomte). То прилича на градински гном, с дълга бяла брада и островръха червена шапка. Името му буквално означава „скъп роднина“. Закрилник е на земеделците и следи дали спазват традициите, дали са добри и дали се грижат хубаво за земята и животните. В днешно време той се появява на Бъдни вечер, яздейки дългокосместа коза и оставя подаръци. Образът му е увековечен от детската писателка Астрид Линдгрен в приказката „Томте Туметот“.
Дядо Коледа не винаги е дух закрилник или весел старец.
Често мислейки само за положителната страна на Коледа, забравяме, че това е и времето, когато тези, които са били „непослушни“ през годината, ще бъдат наказани. Тъмната половина на дядо Коледа в Германия е наричана Белсникел (Belsnickel), в англоезичния свят – Крис Крингъл, във Франция – Пер Футар (Père Fouettard), а в скандинавските страни – Крампус (Krampus). Този страшен персонаж идва от най-древните легенди и обикновено придружава добрия св. Николай.
Белсникел е сам, той дава плодове, сладкиши и ядки на добрите деца, а „лошите“ наказва с камшик. Изобразяван е като едър мъж, облечен в дрипи и кожи, който носи маска с дълъг оплезен език.
Крампус прилича повече на превъплъщение на дявола. Той има копита и рога и пристига ден преди св. Николай – на 5 декември. На добрите деца оставя шоколад и сушени плодове, а лошите бие с брезова пръчка.
Дядо Коледа не е само мъж. В италианската традиция съществува добрата вещица Бефана. Тя посещава децата на 5 януари. Ако са били добри – пълни чорапчетата им с бонбони, но ако са били непослушни – слага въглени в тях. Тъй като е добра душа, преди да напусне дома, Бефана го почиства с метлата си. За разлика от американския си събрат, вещицата не пие мляко, а червено вино, оставено в знак на признателност от домакините.
Славянските народи имат своя легенда – тази за Дядо Мраз (Дед Мороз).
Той произлиза от злия демон на зимата и има доста суров и строг характер. Образът му добива популярност през XIX в., благодарение на пиесата на Александър Островски – „Снежанка“. След Октомврийската революция комунистите смятат героя за буржоазен, но скоро разбират, че той е чудесен заместител на християнските традиции. Тогава Дядо Мраз става символ на Новата година, когато идва в домовете и раздава подаръци, придружен от своята помощничка – Снежанка. След 1944 г., под влияние на Русия, в България започва да се популяризира образът на дядо Мраз, а от 90-те той е бързо забравен и без проблеми отново в сърцата на хората се завръща дядо Коледа.
От грижовния свети Николай, през холандския Синтерклаас, дядо Коледа пристига в нашия свят като добър и грижовен старец.
Днес сме залети от неговия комерсиален образ, но той със сигурност е в пъти предпочитан пред злите му скандинавски вариации. Това, с което дядо Коледа реално печели сърцата на милиони малки и пораснали деца, не е нито червеният костюм, нито паметното „Хо-хо-хо“, а неговата любов и желанието да прави добро. Дядо Коледа ни учи на нещо много красиво – да даваш, без да очакваш нищо в замяна.