Има и такива жени: майки, които успяват да извлекат творческо вдъхновение дори от самия акт на раждане. Успоредно с бебето, те успяват да „родят“ и чудесна идея, която да се превърне в произведение на изкуството. Не се случва често. Не е и лесно. Но Стилияна Минковска успява да направи точно това: да превърне раждането на дъщеря си в материал за изложба в Кралския Колеж по Изкуства в Лондон. А впоследствие вдъхновението от раждането й помага да създаде дизайна на „Ултима Тули“ – колекция от три мебели с футуристичен дизайн, предназначени за родилните отделения: „стол за контракции“, „тандем за раждане“ и „шезлонг за утеха“:
Стилияна е родена в София, но от 11 години живее във Великобритания и по-специално в Лондон, където преди 2 години се дипломира като архитект. След квалификацията си, тя се насочва по-скоро към продуктовия дизайн.
В момента работите на Стилияна Минковска са част от изложбата „Преглед на българския дизайн” от дизайн фестивала „Мелба”. Изложбата може да се разгледа до 15 ноември в пространството на Галерия Credom Bonum.
Ето и интервюто, което младата дизайнерка даде специално за читателите на Mamamia.bg.
Как се насочихте точно към мебелния дизайн и как следването и живота в Лондон Ви помага в избрания кариерен път?
Лондон е най-прекрасният европейски град, който обичам с цялото си сърце. Tой е моята голяма София, защото намирам доста сходни контрасти и неща, които ми напомнят за вкъщи, дори има цял квартал с български магазини. Все едно съм си у дома.
След като завърших Софийската гимназия по строителство, архитектура и геодезия някак си знаех, че моят път е навън, за да мога да задоволя креативната си душа. Исках да се занимавам с изкуство, а не с регулации и изчисления, на които така или иначе и животът те учи, след като започнеш да практикуваш. Аз виждам мебелите, както и продуктовия дизайн като цяло, като архитектурни произведения. За мен архитектурата е превъплъщение в много форми и лица.
Разкажете ни как протече раждането на дъщеря Ви. Вярно ли е, че сте го заснела с камера GoPro?
Раждането беше доста вселенско и неочаквано, защото аз вярвах, че Стелена ще се роди на 20.12.2015, както бе предсказано по термин. Но, уви, не стана така. Страхувах се, че може да се роди около Коледа или на връх Нова година и това ме ужасяваше. Тя взе, че се роди на 03.01.2016, в самия край, в последния ден от 42-рата ми гестрационна седмица. Коремът ми за тези две последни седмици се удвои. Но нито ми тежеше, нито ме болеше, беше една страхотна бременност.
По това време бях студентка в Кралския Колеж по Изкуства в Лондон (Royal College of Art), където всяка година има феноменална изложба, наречена „Работа в процес“. Изложбата се посещава от велики съвременни дизайнери и артисти и не можех да си позволя да я пропусна. Но все още нямах материал, с който да се подготвя адекватно, затова реших да заснема раждането си от четири различни ъгъла.
Акушерката се оказа бивша асистентка на снимачна площадка и веднага се съгласи да участва. Тя си сложи GoPro камера на главата без молби и убеждения.
Цялото раждане е документирано във филм:
Parturition from Stiliyana Minkovska on Vimeo.
Как Ви вдъхнови раждането, за да създадете колекцията мебели „Ултима Тули“ (Ultima Thule)?
„Ултима Тули“ ми е голямата творческа любов и страст. Когато кандидатствах за позиция Designer in Residence в The Design Museum, където всяка година има конкурс за дизайнери на различна тема, аз не знаех, че ще създам мебели. Темата беше „Космическа“ и кандидатствах с проекта, който развих по време на следването си в Кралския Колеж. Идеята ми беше за планетариум за родилки. Вярвах и още вярвам, че прякото ни свързване с нещо толкова необятно като галактиката, може да допринесе за усещането за благополучие на родилките по време на раждане.
Когато представих цялата си творческа работа на интервюто, две от жените се разплакаха и беше много емоционално. Те дори не бяха майки, но проектът ги докосна толкова силно. След това просто в една филмова ретроспекция си спомних всичко, през което мина моето тяло и от какво бих се нуждаела като алтернатива.
Посетих болници и родилни отделения и си казах: „Край! Това е нехуманно!“ – имам предвид това да раждаш в легнала поза, все едно си болен или умиращ. Та нали всичко, от което имаш нужда, по време на раждане, е да се движиш, огъваш, въртиш, катериш и да си забиваш ноктите като животно, виейки от болка.
Така се роди първият „Стол за контракции“ от „Ултима Тули“, а след него и „Тандемът за раждания“.
Накрая, и може би най-важният за мен елемент, беше „Шезлонгът за утеха“, защото него проектирах така, че да имаш онова усамотяващо пространство, което ти е безкрайно нужно след раждане. Това е място, където жените да отделят време на новороденото бебе за кърмене, или време за самите себе си след аборт, цезарово сечение.
Бързо ли се „роди“ идеята за мебелите или трябваше да преминете през много обмисляне и промени?
Идеята се роди за едва няколко месеца. Между май и декември 2019 година подготвих цялото проучване, говорих с професионалисти, избирах какви ли не материали, исках да се фокусирам върху средата и усещането, преди да започна да творя.
След това разделих отделните фази на родилния процес.
Първо тази на контракциите („Стол за контракции“) – за жените, които преминават през тях, тъй като има много такива, които директно влизат за операция, или пък раждат неусетно – щастливки!
После се фокусирах на самата фаза по изтласкване на плода от майчиното тяло – от зоната на топлина и комфорт, навън към новото и необятното („Тандемът за раждания“). И знаех, че това е процес, който не е еднозначен, че в него участваш с някой друг, който е до теб и те подкрепя – дали е партньорът ти или майка ти, или пък приятел, или акушерката – това е споделен полет. Да, има и жени, които не искат да бъдат докосвани в този момент и за това столът разполага с дръжки, които да служат на родилката като упора.
Последният стол („Шезлонгът за утеха“) се роди, вдъхновен от всички истори на спонтанен или селективен аборт. От историите на жени, които раждат мъртви бебета, както наскоро се случи с Криси Тейгън и Джон Леджънд, или пък на жени, които искат да кърмят, или обратното – нямат желание да кърмят публично. Случаите са много и раждането е многоцветен и безкрайно немонолитен процес – няма рецепта. Исках с последния шезлонг да отпразнувам женското и изборът, който всяка жена упражнява върху собственото си тяло като свободна и еманципирана богиня.
Защо избрахте точно виолетовия цвят за колекцията?
Защото това са цветовете на утробата, която обитава плодът още преди да се превърне в човешко същество. Невероятно е колко сме свързани с вселената и с цялата система, движеща света ни и нас самите.
Преди „Ултима Тули“ участвах в една изложба Mother Art Prize, където моето изложение бе секс играчки за бременни с вградена камера за вътрешни селфита. Е, цветовете на моята бременност бяха точно такива, каквито са тези на „Ултима Тули“, както и на Магелановият облак.
Как дойде името на мебелите „Ултима Тули“?
Ултима Тули е последният обект в нашата слънчева система, разпложено в пояса на Кайпер. С размер едва 36 км в диаметър, по форма представлява две тела, свързани по основната си ос, така както е майката с бебето си. И начинът, по който този космически обект изглежда, е моята метафора за бременност – тяло в тяло, свързани, зависещи едно от друго, а в същото време независими и толкова различни.
„Ултима Тули“, преведено буквано означава „отвъд познатия свят“. Съответства с непознаваемото ни преживяване в утробата, както и със загадъчните качества на бременността.
Какво се случва в момента с „Ултима Тули“? Наистина ли мебелите са в родилното отделение, където и Вие родихте?
Да! Дарих ги на болницата „Св. Тома“, която е разположена срещу Парламента, кулата Биг Бен и Лондонското Колело – едно невероятно красиво място, исторически и архитектурно, което напомня като в сън за мига на връх новата 2015-а срещу 2016 година, когато очаквах моята дъщеря.
Мебелите са в така нареченото Home from Home отделение, където преминават бременностите с нисък риск. Директорката на акушерското отделение беше безкрайно благодарна за моето дарение, а моята най-голяма награда е да завърша процеса на мястото, където всичко започна. Краят на една фаза, но началото на цяла ера да се надяваме…
Как реагират на мебелите раждащите жени и персоналът на болницата?
Засега това са прототипи, изобретени от дърводелец и тапицер под мое ръководство, което значи, че те не са предназначени за сериозна употреба. Не, че не са издръжливи – напротив, и са направени от невероятно устойчиви материали! Но болничните заведения имат строги мерки за сигурност и хигиена, когато става дума за инфекции и разпространяване на бактерии, особено във времето, в което живеем сега. Засега те се използват като обучителни предмети на акушери и гинеколози. Показват ги на бъдещи майки и семействата им.
В момента преговарям с една фирма, която изработва болнична мебелировка. Те имат интерес да произведат „Ултима Тули“, но заради COVID-19 всичко е доста по-тягостно и бавно. Имам търпение, ще чакам колкото трябва.
Значи мечтаете в някакъв момент за серийно производство?
Разбира се, че мечтая. И най-вече искам да ги видя на места, където жените са принудени да раждат в покъртителна среда, както в Африка или Южна Азия.
Като начало имам желание да ги разпространя из Лондон, на локално ниво. Тук има болници, които са в много лошо състояние. В болниците, дори в частните, в Челси например, чувството е, че все едно си в малко по-луксозен хотел. Отвращава ме, защото раждането, както и смъртта, трябва да се случват на специални, свещени места, където средата е благосклонна, където има мека светлина, удобни мебели от страхотни материали. Трябва да бъде топло и уютно място, а не агресивно, стряскащо и шумно, както беше и в моя случай.
А болницата, в която аз родих, е все пак болницата, където се грижеха за премиера на Англия, когато беше заразен с коронавирус – една от най-добрите държавни болници в страната.
Можем ли да помечтаем тези мебели да намерят място един ден и в българските болници?
Ами това за мен е финалната дестинация, защото не мисля още дълго да оставам в чужбина. Искаме да се върнем в България, защото сме семейство творци – архитект и дърводелец, и вярваме, че на едно място като нашата родина ще сме много по-нужни, отколкото на Великобритания, където е океан от таланти и услуги. Разбира се, връзка с Лондон никога няма да прекъсна, защото това за мен е „пъпчето на света“.
Много искам да видя „Ултима Тули“ из българските болници, особено държавните, и то по малките градчета и заселени места. Тогава наистина ще пусна тази идея да си лети по пътя, защото в момента съм силно вкопчена в нея.