Ако можех да работя в организация като БЧК и да се занимавам с разпределянето на дарени дрехи, бих се чувствала съвсем на място. Спира ме единствено моментът с доброволчеството – нямам време и пари да си го позволя (макар че с възможностите, които някои организации предоставят, не е невъзможно).
Затова пък страстта към разпределянето на стари дрехи и намирането на човек, който да доизноси всеки панталон, блуза или яке, в които е останала и капка живот, се пренася в живота ми.
Всичко започна с подготовката за майчинството – ниски осигуровки плюс жилищен заем, както се досещате, са равни на скромни възможности за обзавеждане на детска стая или купуване на всичко нужно за бебето, още по-малко пък ново. Не беше и нужно – майките около мен, оказа се, само чакали да чуят, че някъде там има зародиш, към който може да поеме целият поток от ненужни вече за тях бебешки принадлежности.
Когато всичко, което бе нужно за първите месеци на първородната ми дъщеря, ми бе охотно предоставено (безплатно, разбира се) от близки, още не знаех, че това ще се превърне в моя страст. И че ще продължа да предавам нататък на други, които също като мен ще са благодарни за това.
Днес вече имам две дъщери – на 5 и на 7 г. и продължавам този кръг – някой дава на мен, а след като вече не ми е нужно – предавам на други.
Често казвам, че сме „рекламни лица на втората употреба“. Твърдя го, защото начинът, по който изглеждаме аз и децата ми, не предполага, че сме облечени в носени преди това от други хора дрехи. А тъй като имам първокласничка, не бих си позволила тя да се чувства като „оръфлека на класа“.
Вижте още:
Защо обличам децата си в най-евтините възможни дрехи?
След като рефинансирахме заема и месечната вноска намаля, а аз се върнах на работа, доходите ни позволяват да купуваме нови дрехи. Философията ми за дрехите обаче не ме тегли към безразборно пазаруване.
А каква точно е моята философия?
Смятам, че всяка дреха, в която е останал още живот и би могла да стопли нечий гръб, трябва да си намери човек и да го облече. А такива се намират – и модерни майки, които обичат да кипрят децата си, но нямат против да взимат от мен, и бедни, които ще се зарадват и на най-износените ботушки.
Не е само това обаче движещата сила – текстилната индустрия все още е сериозен екологичен замърсител. И щом като мога аз като потребител да прекъсна кръга „купуване – кратко носене – изхвърляне“, го правя.
Не че това се случва съвсем лесно винаги. Понякога съм затрупана с дрехи, които няма къде да побера, друг път сама не знам с какво разполагам, защото всичко е набутано по шкафове. Но всеки път, когато стресът ми е дошъл в повече, се заравям в куповете дрехи и ги разпределям. И най-важното – никога не отказвам, когато някоя позната ме попита „искаш ли едни омалели дрехи на дъщеря (сина) ми“.
Едни остават за моите дъщери, други за съседчето, което е с две години по-малко, трети отиват за символични суми в благотворителните групи в помощ на болни деца, а онази част от дрехите, които са съвсем непотребни, изхвърлям в контейнерите за рециклиране.
Включвам се и в каузите на TimeHeroes. През годините са имали различни мисии, в които с моето занимание ми е лесно да се включа – като например „Дари шал, шапка и ръкавици на дете в нужда“. Ако нямам едно от трите, го купувам, за да изпратя другите две, които на мен не са ми нужни. И се чувствам полезна.
Случва се да намирам (сред дарените ми неща) и дрехи, които са морално остарели, но здрави. Те пък отиват в контейнерите на БЧК с идеята, че попадайки в бедствения фонд на организацията, ще свършат работа на нуждаещи се, до които не мога да стигна сама.
Случвало се и е да сменя ципа на някое яке или скъсаната подплата на някое палтенце. За парите, с които съм ги подменила, съвсем спокойно мога да купя ново яке от магазин за втора употреба или от познатите ни китайски такива. Но нали идеята е в удължаването на живота на самата непотребна дреха.
Всичко това ми носи удовлетворение. Когато срещна сладкото съседче, облечено в старото яке на дъщеря ми, или получа имейл или обаждане с благодарност от TimeHeroes, знам, че съм направила нещо смислено. И знам, че не съм подпомогнала една индустрия, която и без друго процъфтява, докато в същото време замърсява природата.
А благодарение на работата си (работя в медия) имам щастието и да популяризирам кампании, които подпомагат рециклирането на дрехи.
Пиша това с надеждата, че дори и само още един човек да се запали по удължаването на живота на ненужните за него дрехи, този свят ще стане с една идея по-добро място.
