Спомням си първия учебен ден. По традиция не валя, но беше облачно. За този паметен миг майка ми ме заведе, за да ми купи първите официални обувки – черни, с леко токче. Почувствах се като истинска малка дама. Премяната ми се състоеше от бяла риза и плисирана синя пола. Рано сутринта на 15-ти септември родителите ми ме събудиха и всички започнахме трескаво да се подготвяме за големия ден. Баща ми дори беше купил филмче за фотоапарата, за да увековечи този паметен миг. Излязохме горе-долу навреме, успяхме да купим красив букет и се отправихме към училищния двор.
В корема ми пърхаха пеперуди. Какво ли е това място? Само ми бяха разказвали за него. Знаех, че родителите ми са минали оттам и че са били щастливи, докато са учили. Бяха ми казали и че няма нищо общо с детската градина, но добрата новина е, че не се спи на обяд. Въпросният следобеден сън беше моят враг номер едно и училището ми се видя като малък рай. Единственият проблем беше оскъдното време за игри, но бях убедена, че това няма как да стане и все ще има начин да се забавляваме.
Не познавах никого. Нямаше деца от моята детска градина. Бях срамежлива, но едно момиченце – Вики, ми се притече на помощ и ме хвана за ръката. Почувствах се по-уверена и видимо доволна. Част от учителите разпределяха кое дете към кой клас е. Аз бях в „г“. Скупчиха ни на едно място – група уплашени зайчета. Най-отпред застана нашата бъдеща учителка, която беше с къса руса коса и официално облечена. Усмихна ни се и ние веднага й отвърнахме със същото.
Навсякъде имаше народ – учители, малки и големи деца, майки и бащи, баби и дядовци, братя и сестри. Букети висяха от всяка ръка, имаше сълзи от щастие и такива от страх.
Оживлението, което цареше, не можеше да се опише с думи.
В центъра на събитията бяхме ние – бъдещите първокласници. Децата, които за първи път щяха да пристъпят през училищния праг и да влязат в старата, внушителна и леко заплашителна сграда. Откъслечно си спомням, че имаше музика. Сигурно са звучали популярни детски песни. В даден момент пуснаха „Върви народе възродени“. Словото, което държа директорът, не достигна до мен. От цялото стълпотворение, въобще не го виждах, колкото и да се изправях на пръсти.
Когато настъпи точният момент, големите ученици направиха нещо като коридор в тълпата и пропуснаха, нас, най-малките, да преминем първи. С вода, здравец, традиция и суеверия, ние, малките зайчета, преминахме през училищния праг и влязохме за първи път в класната стая, която щеше да е нашият втори дом през следващата година. Чиновете бяха самостоятелни, аз си избрах на трети ред, до прозореца. Не помня какво ни е разказвала учителката през тези първи мигове. Бях разсеяна от всички емоции, както и от новият подарък, който получих по случай постъпването в училище. Беше часовник на Мики Маус и аз се забавлявах да го разглеждам и да следя движението на стрелката.
Изминаха 25 години от този първи ден. Снимките са уловили едно изключително доволно момиче, което се усмихва широко на почти всеки кадър. Сърцето ми е запечатало един чудесен спомен от този нов и непознат момент от моя живот.
Макар и да са минали толкова години, някои неща не се променят. Със сигурност едно от тях е вълнението. Усещането, че порастваш. Зад гърба ти остава детската градина, изпълнена с песни, игри и следобеден сън. Пред теб е училището, което крие нови изненади, познания, приятелства и приключения. Отново има много близки, които плачат от радост заедно с теб. Дори в тези времена на технологии и маркови учебни принадлежности, еуфорията е водещото чувство и превръща този ден в един от най-специалните в живота. Бегло помня другите си първи учебни дни, повечето от тях ми се сливат в един дъждовен кадър и радост от това, че виждам приятелите си. За разлика от тях, този първи ден е ярък и ясен, все едно се поглеждам отстрани и отново мога да присъствам в онзи училищен двор.
Тази година е специална за мен, защото моето малко момиче пораства и й предстои да влезе в училище.
Също както родителите ми и аз й разказвах какво е било при мен, какво съм чувствала, кого съм срещнала. В детската градина също старателно ги подготвиха какви промени ще настъпят, как трябва да се държат и какво ново ги очаква. Това трябва да е един от най-паметните мигове в живота й, но го чакаме със свито сърце, тъй като не се знае как ще протече.
Пандемията засегна всеки етап от живота ни и всичко, което беше „нормално“ или „предвидимо“, се промени. Макар да се смятат за бели кахъри, емоциите на децата също бяха дълбоко засегнати през изминалите месеци. Не знам колко хора си дават сметката, че поколението, което тази година навършва седем години, изведнъж беше изхвърлено от уюта на детството, а през септември предстои да бъде изстреляно в една непозната среда, която ще е различна от тази, която си е представяло. Те не знаят какво е училище, уроци и домашни. Те нямат изградени навици за учене и поведение в час. Някои от тях нямат таблети, нито висят с часове пред екрана. Някои са били в изолация от повече от четири месеца и са натрупали енергия и желание за социален контакт, които са като буре с барут. Някои не успяха да си вземат довиждане с детската градина, а просто си тръгнаха от нея в един мартенски ден.
Родителите кършим ръце и само четем за сценарии, Отраслов съвет към МОН, хипотези и теории как да се стартира новата учебна година.
Детето ми ме пита какво ще е. Аз отговарям:„Не знам“. В социалните мрежи се срещат изказвания като: „Е, те така и така висят само пред екраните, поне ще учат, а няма да цъкат игри.“ Вероятно има и такива деца, но не е и най-малките. Дигитално стартиране, смени, дистанционно обучение и какво ли още не циркулира в медийното пространство, накрая вероятно ще се окаже някакъв хибрид между всички идеи.
Макар сега да е обявено, че годината ще започне присъствено, остава постоянното съмнение, че тази идея ще бъде рязко отменена при някой следващ съвет. В най-трудния сценарий си представям 15-ти септември по следния начин:
Обличам дъщеря си с официалните дрехи, които ще й купя. Лисвам вода за късмет на прага на хола. Украсила съм компютъра с балони. Слагам й раницата, която съм избирала с любов и старание. Тя преминава от коридора в хола и застава пред компютъра. Там вече е включена дигитална връзка с бъдещия й клас и новата й госпожа, която тя никога не е виждала. Сигурно ще гледа с любопитство и ще провери кои деца познава. Съпругът ми през това време ще снима с телефона този важен момент. Ще си помахат за здравей. Дано връзката не се разпадне. Ще изключим виртуалната стая и ще последват сълзи, но дали от радост?
За нас, възрастните, първият учебен ден е минал отдавна и не си даваме ясна сметка колко важен е за самите деца.
Надявам се, този дистанционен сценарий да не става реалност. Също така се надявам да не трябва да бъда освен родител и приятел, начален учител и педагог на детето си. Не защото ми пречи да му предам материала от първи клас, а защото няма да го направя достатъчно качествено и отдадено. Децата трябва да имат своя социална среда. Те имат нужда от физически и духовен контакт с връстниците си и със своите учители. Едно е мама да се прави на „госпожа“ и съвсем друго е въздействието, което оказва първата класна.
Вирусът няма да изчезне през следващите години. Животът не знам доколко ще се върне към предишното „нормално“. Вероятно ще има дни с дистанционно обучение, ако не и месеци.
Надявам се обаче да има повече от предвидимите и скучни дни, повече социални контакти, повече радост и смях на живо и един нормален и тривиален първи учебен ден.
