Бабата – този безценен дар

| от Motherly |


Със съпруга ми наскоро излязохме на среща, т.е. прекарахме цяла нощ само двамата, без сина си, за първи път, откакто той се роди преди три години.

Преди да развихрите въображението си – прекарахме цялата нощ в сън, защото бяхме напълно изтощени от умора. Беше комбинация от служебно събитие до късно и усещането, че трябва да направим нещо само за нас двамата. Би ни отнело часове да се приберем вкъщи след събитието, а много по-лесно беше да си наемем стая в хотел за през нощта и да се приберем рано на следващия ден.

Доста се чудих какво да измислим за тази вечер, така че да успеем да останем извън вкъщи. Досега никой освен мен или съпруга ми не беше приспивал малкия и никога не сме били далеч, когато се събужда сутрин.

Тук на помощ идва бабата.

Знаех, че ако има някакъв шанс да успеем с плана, то има само един човек, който може да помогне и това е един от любимите хора на сина ми – баба му. Сладкишите на баба. Бабчето. Разчитаме толкова много на тази разширена семейна подкрепа да ни създава удобство и увереност като родители, както и да успокоява децата ни. На теория, бихме могли да сме родители и без тяхната подкрепа. На практика се радвам, че не ни се налага.

Излизайки от вкъщи, оставяйки сина ми с баба му за една вечер, осъзнах колко сме щастливи, че тя ни разбира. Тя ни разбира, защото винаги носи вкусни десерти. И обикновено – малки играчки или тебешири в чантата си, за идеалния момент, в който ще бъдат необходими.

Разбира всичко, защото идва на помощ с цялата обич на родителя, но без допълнителната тревога. Обикновено тези като нас, които са родители за първи път, не разбират, че повечето деца имат прости нужди: да хапнат, да играят, да спят.

Тя обаче го разбира, защото разбира от какво имам нужда и аз – усещането, че детето ми ще бъде в безопасност и ще бъде обгрижвано.

Тя го разбира добре, защото е била на моето място. Преди десетилетия и тя е била нервна майка за първи път и е имала същите тревоги. Тя е била точно на моето място.

Разбита го, защото ни отпраща набързо всеки път, когато нервно казваме чао на малкия, подвиквайки ни: „Забавлявайте се, аз поемам оттук“. И знам, че наистина ще е така.

Разбира го, защото сяда на земята със сина ни, за да редят лего, дори и понякога да ѝ е трудно да се изправи.

Разбира го, защото успява да се пребори с нашия смарт телевизор – различен от този с простото дистанционно у тях – за да намери правилното видео от Youtube, което малкият търси.

Разбира, защото следва режима на сън, който сме въвели, и си води записки, без а ни съди, обещавайки, че ще спазва правилата, доколкото може.

Разбира, защото ще наруши рутината и ще легне до него, когато е разстроен, пеейки му на ухо, докато не заспи.

Тя го разбира, защото ни праща съобщение, когато сина ни заспи, защото знае, че се притесняваме.

Разбира, защото точно както сина ни вярва на нас, вярва на нея. Чувства се сигурен с баба си, а това успокоява и мен.

Разбира, защото, когато се върнем от „голямо излизане“, къщата е чиста. Малкият си играе на масата, която няма следи от петна, а в мивката няма да има чинии.

Тя разбира, защото е на линия винаги, когато имаме нужда от нея.

Дори това да значи да промени плановете си. Дори това да значи да остане да спи в нашия дом вместо в своя.

Въпреки че има свой собствен живот, тя не пропуска да бъде част от нашия по всички възможни начини. Това обаче не значи, че дава непоискан съвет. Означава, че е тук, когато имаме нужда от нея.

Тя разбира, защото се грижи и за нас. Говорим си в края на дълъг ден. Изказва съчувствие за това колко трудно може да е съчетаването между това да си майка и това да ходиш на работа.

Всеки път, когато баба идва, тя оставя чувство на комфорт у цялото семейство. А ние знаем, е това е привилегия. Знаем, че сме повече от късметлии, че я имаме и че иска да бъде част от това, което преживяваме. И ни разбира. Понякога нещата в живота не се случват по този начин. Понякога бабите не живеят наблизо или вече ги няма. Или просто не разбират. Затова сме благодарни и оценяваме всеки момент.