Мислех си, че животът е чудесен – в разцвета на младостта си съм, чувствам се на 18, с раничка на гръб и безгрижно поведение на тинейджър. Вярвах, че всичко е под контрол, мога да балансирам и да се занимавам със сто неща едновременно.
Кой каза, че сънят е неохбодим? Четири часа са предостатъчни! Знаех, че съм независима, силна, амбициозна, мога да се справя с всичко. Няма за какво да се тревожа – аз съм млада и неуязвима.
Да де, ама изведнъж се оказа, че всъщност вече не съм тинейджърка. Продължавах да жонглирам с много хобита, но постепенно започнах да изпускам по някоя топка и така с времето те все повече намаляваха.
С лека носталгия си спомням как скачах сутрин в 5:30, тръгвах за работа рано-рано, за да може преди това да мина през фитнеса, да потичам няколко километра, да стигна на работа и реално да работя, на обяд да се разходя или да напиша някоя рецепта, а след работа да ида на йога, да се видя с приятели или да се прибера вкъщи и да рисувам.
Всъщност ми се получаваше и наистина успявах да правя много неща едновременно. Сега като си помисля, да, наляга ме носталгията, но и усещам пристъп на паника да се надига в мен. Имала съм толкова много време, което е можело да прекарам почивайки си и не съм? Тези дни просто искам да си взема душ. Това е любимото ми хоби последните месеци и не знам защо е толкова недооценено.
Искам да основа клуб на любителите на чистата, течаща вода и усамотяването с нея. Без бебешки рев, плануване на ежедневието и дребни кавги.
Преди успявах успешно да се занимавам с всичко, но това беше, защото имах най-добрата мотивация. А именно – да не оставам сама с мислите си. Защото, когато ги пуснех на свобода те подивяваха и нищо не можеше да ги спре. Дали правя достатъчно? Дали живота ми е успешен? Всъщност какво изобщо правя с живота си? Подобни въпроси извенъж ме довеждаха до проникновението – все още носех раничка, но вече бях далеч от волните тинейджъри. Започвах да се замислям за неща, които не знаех, че толкова бързо ще ме застигнат. И така, мислейки, немислейки…
Бам! Забременях. Нали това исках?
Както бях изпаднала в тревоги по живота и значимостта му, така изведнъж настъпи пълно успокоение в мен. Бременна съм, чудесно е. Ако не друго, поне ще си имам малко мое миникопие. Е, предполагам отстрани не съм изглеждала спокойна, тъй като хормоните събудиха звяра в мен и започнах да крещя и да се сопвам на всеки. Отделно – придобих нетърпимост към много неща като слънчогледови семки и ярко розовия цвят. Карах се на хората, че ме предреждат, „не виждат ли, че съм бременна, как не ги е срам!“ Вътрешно, обаче, си мислих, че съм много щастлива и спокойна. Най-накрая се чувствах пълноценна.
Тогава настъпи поредната промяна. Дни преди да родя установих, че много ми харесва да съм бременна и не искам да раждам. Искам да си стоя така, бременна. Страхотно е – всеки ти прави място да седнеш, да минеш пръв и понякога се случва дори да не им крещиш.
Имах енергия, вече не повръщах от всичко и за пръв път в живота си бях много горда със стърчащия си корем. Постепенно от еуфория, чувството в мен се превърна в паническа тревога. Какво щях да го правя това същество, като се появи? А то, човечето, риташе ли риташе и май му ставаше все по-тясно вътре.
Ако съдя по смачканите му новородени уши, да, тясно му е било определено. Та-дам, пак промяна. Вече си имам бебче.
Както и увиснал корем, течащи гърди и нито следа от енергията ми. То искаше някакви неща постоянно. Първоначално храна, но разбира се, това не му беше достатъчно и започна да иска и други неща като игри, чисти памперси (как не го е срам), къпане и др.
Но не и спане, спане не искаше. Преди ставах в 5:30, за да тръгна с кеф за работа. Сега бебето ми се буди в 5:30 (след цели 2 часа спане), за да цока с кеф час и половина. Преди спях по 4 часа. Сега също спя по 4 часа на денонощие, но не наведнъж.
Време за себе си нямам. Рисуване? Това пък какво беше?! Поне спортът ми остана. Фитнесът ми сега е да тичам по улиците в най-голямата жега, бутайки бебешката количка, в която октопод с ритащи крака и ръце реве по-силно от обезумял лъв. Хората ме гледат малко странно, но разберете, бе, хора, опитваме се да се приспим!
Досега се кърмехме спокойно, но започна едно ритане и блъскане – оказа се, че е време за захранване. Гушкахме си се безгрижно и си играехме с една играчка часове наред, но започна да не е достатъчно и сега обикаляме от стая в стая, после навън, после пак вътре, в търсене на нови вълнуващи игри.
Най-голямата неочаквана промяна е, че всичко това ми харесва. Имах негативни очаквания, а всъщност това малко красиво човече ме кара постоянно да се усмихвам, независимо колко налудничево и неразбираемо изглежда отстрани. Влюбих се и ме е страх да помисля какво ще донесе бъдещето, когато тази малка радост порасне и стане голям човек.
Сега ставам, защото малчо блъска по кухненското столче и крещи в протест, че мама прави друго, а не го забавлялва.
