Чудела съм се как така на някои жени им се случва за всичко в тоя живот да се грижат мъже. Сигурно е заради оня отработен номер с постоянното врънкане. Познавам Мрънлата – каквото и да й се случи, тя си слага безпомощната физиономия, наивно пълни очи със сълзи и промърква пред някой мъж “ооо, не мога да правя такива неща”. Под “такива неща” може да се разбира всичко – смяна на електрическа крушка, купуване на зимни гуми, организиране на освежителен домашен ремонт, скандал на тийнеджъра, подреждане на мазе, избиране на елха, правене на барбекю, дванайсетчасово щофиране из Европа. Тя не може и това е! Затова мъжът трябва да го свърши за нея. Въпреки че може да я мислим за елементарна, мрънлата не бива да се подценява. Тя никога не се хваща на “мъжка” работа, не защото е тъпа или с две леви ръце, а защото така държи мъжа до себе си в постоянен статус на завоюване на нейното възхищение. А, както знаем, всеки човек обича някой да му казва и показва, че не може без него. И когато е в това състояние, мъжът се състезава за жената с това, което тя няма – мъжка сила. Мрънлата добре усеща тази тънка психологическа линия и “свири” върху тънката струна на слабото, красиво и нежно същество, което трябва да бъде обгрижвано от силния, успял и твърд мъж. Мрънлата не се бута да плаща сметки, без угризения прибира в джоба си рестото от стоте лева, с които мъжът е купил бутилка минерална вода на бензиностанцията, не носи тежко, не си минава колата на технически преглед, не спира да се оплаква. Мрънлата готви рядко, защото “той готви по-добре”, а и има толкова непосетени ресторанти, където може и трябва да бъде поканена от него! На мрънлата са й жизненонеобходими редовни почивки през всеки сезон и регулярни дълги уикенди за ски, море, милански шопинг или гръцка таверна. Мрънлата обича подаръците. Ако работи нещо, работното време й е удобно, а заплатата си остава за нейно харчене. Тя има правото да избира – дестинации, плочки и тапети, мебели, заведения – и задължението да не се бръква финансово за тях. Не му мисли за парите – харчи си ги.
Мрънлата може да бъде мрънла-кифла, но може и да си е просто мрънла-женица. Първата обичайно е принадлежност на някоя мутра, батка или олигарх, а втората е съпруга от балкански тип – отвръща на финансовия гръб с битова грижа и женско послушание, изразени в шетане и някой и друг отнесен съпружески бой. Има и някои мрънли майсторки, които са достигнали до съвършенството на резултатното мрънкане – ръководят двойката като сиви генерали, докато мъжете им си мислят, че са им подчинени.
Мъжкото момиче не ги може тези неща. Дълги години опитвах малко да съм мрънла, че рязко да ми се улесни животът, ама така и не ми се получи. Не само, поради факта, че по природа съм рогата и чепата и съм възпитавана да се грижа сама за себе си. Но и по независещи от мен причини, както се казва – съдба.
За да не съм голословна, прилагам силно съкратен списък на това, което ми се наложи да правя в последните двайсет и четири часа. Па после кажете, че не съм мъжко момиче…
Не мислете обаче, че се давам за пример! Тъкмо напротив! Нямате представа колко ми се мрънка! И как си мечтая да нахлузя едни меки и пухкави пантофи, да пия червено вино на свещи у дома, докато лежерно забърквам някаква фюжън манджа от ужасно скъпи продукти и слушам джаз от концерт, билетът за който ми е бил подарък без повод! Или нещо по-делнично – представям си как всичките ми сметки са платени навреме от някой друг, токът не е под заплаха да прекъсне, отоплението е гарантирано, а аз дори не знам откъде се пуска проклетото котле. Мечтая си как колата ми е в техническа изправност, със зимни гуми и пълен резервоар и ме чака измита в гаража да а подкарам към някое топло и уютно заведение, където да пия глювайн, платен от оня, дето се е погрижил за колата ми и ми е купил билета за джаз концерта. Сядам си някъде и се унасям в мечти как работя кротка, държавна работа за немного, но сигурни пари, които харча само за личен кеф. Как не ми се налага да правя сметки, за прехвърлям суми от карта в карта, да подминавам с извърната глава някоя дрешка или червило, докато душата ми сама спори с двете си половини дали да си достави удоволствие или остро да попита “е това сега за какво ти е?!” Мечтая си как не го играя героиня, а скланям глава на нечие мъжко рамо и неудържимо реввам, докато той ми бърше сълзите с пръстите на съвършената си ръка и уверено ми казва “остави всичко на мен, бейби”.
Мъжкото момиче си има песен. Класика е – Стефан Данаилов я пее, по стихове на Стефан Цанев. “Моето мъжко момиче никак не се шегува / когато обича – обича / когато ревнува – ревнува…”. Тара-ри-ри-раа-рааааа… Красива песен – омилявала е страшно много жени, насълзявала е страшно много мъже.
Ама на мъжките момичета такива не им минават. Тях толкова неща ги чакат за свършване, че вече нямат романтични запаси. Прибрали са си букетите и картичките за някой друг живот или за старостта и гледат да не се сещат за това. Дори не им се реве от тая орисия – знаят си, че реването не оправя нещата. Запретнали са си ръкавите, нагазили са в делниците и правят там каквото могат, каквото трябва, което дойде, както е най-добре. Гледат да не го мислят, че замислят ли се, може да им стане самотно. И объркано може да им стане, мрънливо такова. Самосъжалително дори. Че е невъзможно да си споделят задълженията с някого. Че го няма оня, дето ще им купи нафтата, ще им закара кучото куче на лекар, ще им пусне котлето за парното. И не, защото задължително нямат мъже до себе си. И не, защото тези мъже за нищо не стават. А защото в края на краищата все в един момент и те лягат на рамената им. С все червените рози и картичките във формата на сърце, с все обещанията за щастие и онова иначе толкова хубаво звучащо “остави на мен, бейби.”
Та, остави на мен, бейби! Нали съм мъжко момиче, не мрънла, ще те понося…
