През последните дни героите на деня са майките на деца с увреждания. Те са гости в телевизионните студиа, протестът им за малко да бутне правителството, те печелят симпатиите на социалните мрежи. Вече почти половин година родителите на деца с увреждания се борят за повече права, за да може децата им също да имат шанс в този живот. Трудно е да пишеш и да коментираш, когато твоето дете не е болно, защото всички можем да съчувстваме, но никога няма да разберем какво преживяват тези жени. Повечето от тях се превръщат във вечен спътник на детето с увреждане, принудени да оставят своята работа и своите нужди.
Затова пет месеца след началото на протестите фразата на вицепремиера Валери Симеонов „проектозаконът за хората с увреждания е опит да се угоди на кресливи жени, които изкарваха на пек и на дъжд тези уж болни деца“ преля чашата.
Сигурно всички се умориха. Майките да протестират, междувременно техният протест се раздели – част от родителите решиха да спрат недоволството си от момента, в който бяха поканени да участват в работната група, властта- да намери начин да удовлетвори исканията на всички засегнати, една почти непосилна задача.
Протестите преминаха през различни фази, първоначалните искания се различаваха от тези на хората с увреждания от съсловните организации – Съюз на слепите, Съюз на глухите и др. Според майките имаше нужда от цялостна промяна, от нова визия, която да подпомага човекът с увреждане в неговите конкретни нужди, а не да се заделят определен брой средства на парче.
Сега например държавата предоставя безплатна инвалидна количка на човек с увреждания, но ако тя се счупи – а при състоянието на пътната мрежа в България това е неминуемо, за 10 години се покриват само няколко ремонта.
В София градския транспорт е пригоден за нуждите на хора с увреждания, но тролейбусите никога не спират точно до тротоара, за да може човек с количка да се придвижи. В метрото не навсякъде има асансьори, които пък невинаги работят.
Можем още дълго да изреждаме защо средата в България не е приветлива за хората с увреждания. Тя не е приветлива и за майките на здрави деца.
За да се постигне крачка напред обаче, са нужни компромиси и от двете страни. А фрази като „кресливи жени на уж болни деца“ само взривяват и без това нажежената обстановка. От друга страна Валери Симеонов е избран с гласовете на българските граждани, решили по неведоми причини, че той може да допринесе за благоденствието на страната.
Определено е ясно едно нещо. Нужна е цялостна промяна в начина, по който обществото възприема хората с увреждания. Години наред те стояха скрити и затворени в домовете си, а когато ги видим на улицата, не знаем дали да се усмихнем състрадателно, да изместим поглед или просто да отминем. В някои западни държави децата имат специални „повредени“ играчки. Мечето е без крак, зайо няма ухо, а линейката- играчка кара човек в инвалидна количка. Така от ранна детска възраст се учи, че на този свят не всички се раждат здрави. Но това не ги прави по-лоши от другите. Те също носят талант, радост и потенциал. Това е и една от причините родителите им да протестират – децата с увреждания да получат шанса да покажат своите възможности.
