Често чуваме колко е важно правилното възпитание при децата. Да знаят да казват „моля“, „благодаря“, „извинявай“, да задържат отворена вратата за някого, да споделят играчките, да помагат на другите.
Това са само някои от нещата, които държим децата ни да знаят. Нищо лошо, разбира се, но опитвайки се да направим от децата хора, не трябва ли да се стремим и към нещо повече освен доброто възпитание.
Можем ли да ги научим как да бъдат щастливи?
Аз искам да бъдат възпитани, но искам и да изразяват невероятната си радост от живота. Искам да науча децата си да се смеят до сълзи, да търсят, да желаят и да забелязват големите и малките неща.
Да опитват нови неща, да се провалят и да стават отново. И да започват отначало, пак и пак.
Искам да задават въпроси, да питат защо ми забраняваш това и това и да търсят обяснения за правилата. Да ми разказват за техните абсурдни мечти и да повярват в техните невъзможни проекти.
Но децата не вярват на думи, те се учат от нашия пример. Затова за да ги научим да бъдат такива, и ние трябва да станем такива?
Когато си малък, изглежда лесно, но сега често трябва да се бориш със света, който ти казва „не излизай извън възприетите модели“, „прави като другите, иначе ще те гледат накриво“!
Затова по задължение се превръщаме в досадни и скучни майки, които само се карат на децата за всяко нещо, което правят извън предначертаните рамки, защото иначе другите ще си помислят, че не се интересуват от децата си.
Понякога хабим толкова време и нерви, за да бъдем добри родители. Можи би е нужно нещо друго, да се превърнем в човека, когото ние искахме да имаме до себе си, когато бяхме деца. Някои по-късметлии може и да са го имали.
Родител, който окуражава, изслушва и ни приема.
Родител, коойто обича и те кара да чувстваш, че си важен за него.
Който ни помага да растем щастливи и сигурни, а не само „добри“ и „възпитани“.
За себе си се надявам по-често да бъда този човек.
