Не можеш да изтърпиш деца, докато не си родиш свои. Или поне така казват.
Като една жена, която вече спокойно можеше да има дете на поне пет години без да съм избързала, не знам дали мога да се съглася с това твърдение или не.
Знам обаче, че точно до офиса ми има начално училище. Прозорците ми гледат към двора и всяко междучасие там се чуват звуци като от Серенгети. Безумни крясъци, продължителни писъци, нечовешки смях, плашещи индикации за силни удари на нещо в нещо и т.н.
И слушайки ги така във всяко малко и голямо междучасие, плюс след училище, докато си ги приберат, се усетих, че всъщност този шум ми харесва. Навява ми толкова приятни спомени за годините, когато аз и моите приятели бяхме смешни деца във втори-трети клас и да си изгубиш бележника ти се струваше като най-голямата драма на света (защото ще ти се карат, нали).
Замислих се, че винаги се радвам изключително много на децата на моите приятели и познати.
Ако са във възраст, в която могат да ти отговарят членоразделно, се опитвам да си комуникирам с тях, като много (ама истински много) мразя да чувам как им се говори с един куп междуметия, пискане, безобразни умалителни имена и т.н.
Като бях малка, исках хората да говорят адекватно с мен, а не да ме щипят по бузите и да се държат като „с бебе“. Затова и сега се опитвам да бъда за другите деца „какичката“ (или може би вече леля?), за която съм си мечтала като малка.
Да не ги питам за училище, нито какви искат да станат като пораснат, а да приемам глупостите им сериозно и като ми дадат топка сняг, да ѝ измислим име и да я приберем в хладилника, за да живее там.
С бебета пък имам друг подход – никога не викам в уплах, когато се ударят или направят някое рязко движение. Ако случайно се стигне до удар на главата в масата или падане по очи на пода (забелязали ли сте как малките деца падат като дъски напред и не се усещат да се предпазят с ръце?) да започна да им се смея, да викам весело „Браво“ и да им пляскам.
Мога да давам още много примери, но мисля, че става ясно – обичам деца, даже много. Важното уточнение обаче е, че това са чуждите деца. Да са мои ми се струва толкова далечно, сложно, непонятно и страшно, колкото и ако ме пращаха на мисия до Марс. Вече обясних как не станах майка , но не съм пояснила колко много обичам децата и как се радвам да ги виждам и чувам около себе си.
Ако трябва да съм честна, не ме напрягат детските крясъци и викове, когато се тръшкат в магазина, а родителите и техните реакции, които почти винаги ми се виждат крайно неадекватни.
Коя съм обаче аз да ги съдя, само те си знаят какво им е. Но с чуждите деца винаги се старая да изградя добра връзка и комуникация. Някой ще каже „то е най-лесно и приятно, като не са твои“ и ще е напълно прав! Какво по-добро от това едновременно да се грижиш за едно дете, да го обичаш, да му се радваш и то да не е изцяло твоя отговорност?
Винаги предлагам услугите си като детегледачка на приятелите ми с малки деца. Може и да не съм любимата баба, която ще тъпче малкото с компот, манджи и филии с лютеница, но ще си играем на всякакви игри и ще си говорим сериозно за нещата от живота, като защо кафявите крави не дават шоколадово мляко.
Посланието ми обаче е към онези, които също като мен още не са родители, но се дразнят на децата около тях, обръщат с досада очи, слушайки ги да се дерат в рев и често правят безсмислени коментари относно възпитание или „оф, какъв ужас“.
Стегнете се! Вие сте били същите, даже може би и по-лоши.
Само злобните баби с по 100 котки се дразнят от всеки шум и очакват от децата да са чисти, красиви и безмълвни като статуя. Пробвайте утре да се усмихнете на някое дете, което ви гледа втренчено в автобуса. После му помахайте с ръка.
Радвайте се на чуждите деца и така може да сте сигурни, че един ден с вашите ще ви е лесно и приятно като разходка в парка. Или поне аз в това вярвам. Защото предпочитам да чувам смеха, отколкото плача и да обръщам внимание на хубавото, отколкото да се съсредоточавам върху лошото. А децата са винаги прекрасни, дори и в най-ужасите си моменти.
Те са онова, за което никога не бихме си пожелали да го няма. Дори и да са чужди.
