Случвало ли ви се е плановете за приятно гости в петък вечер да претърпят фиаско, понеже гостите ви идват с тригодишното си дете. Вместо да се отпуснете и да проведете приятен разговор, налага се всички непрекъснато да се занимавате с малкото ангелче, което, окрилено от получаваното внимание, започва да върши простотия след простотия.
Не харесва храната, която сте приготвили и поднесли. Налага се да му търсите алтернатива, която то нагълтва с охота, само за да изплюе минута по-късно в чинията си. Ако се опитате да опазите вещите си, може да минете за противни еснафи, които пречат на естественото детско любопитство да се развива. Също така, когато малкият ангел наръси из спалнята скъпата пудра, която е извадило от чантата ви, се предполага да махнете с ръка и да се усмихнете престорено, щото „то е дете“.
Думата е за друго – за осемдесетина години успяхме да пратим патриархалния модел в историята, да свалим бащата-господар от пулта за управление, само за да интронизираме на опразненото място негово величество детето.
Ако имате фейсбук акаунт е много вероятно във френдлистата ви да има хора, които на профилна или корица са си сложили снимки на децата. Ако ги питате защо, ще ви кажат, че децата са най-важното нещо в живота им. Дотолкова важно, че ги преставя пред будната фб общественост като родители и нищо друго.
Дали е вярно или не, не е толкова съществено, по-важното е, че е социално приемливо. Окей е да кажеш, че няма значение колко си добър в професията си, колко вълнуващо си прекарваш свободното време или колко сполучливо поддържаш връзката си с партньора – всички тези неща стоят в подножието на трона на детето-цар. То е острият връх на пирамидата, оформяща живота ти.
Не е ли тъпо?
Психолозите и социолозите от години предупреждават за опасностите от този сбъркан модел. Има купища фактори, които доведоха до тази свръхценност на детето. Но нещата вече излизат от контрол. Писна ми да чистя размазана храна от дивана в хола и да не мога да проведа нормален разговор с хора на моята възраст в присъствието на децата им.
Няма никакво съмнение, че децата са адски важни, съкровени и мили. Но ако твърдим, че те съставляват единствения смисъл на живота ни, егати и животът е това…
Пък и ако е вярно, защо тогава чакаме докъм 30, защо се образоваме, защо се развиваме като личности, като професионалисти, като партньори, приятели, хора? Едва ли, за да загърбим всичко това в мига, в който станем родители.
