Когато обратната дискриминация застигне бащите
Всяка жена, която се е опитвала да паркира успоредно, докато група мъже или случайни минувачи я гледат и обсъждат колко бавно го прави, дали ще успее и изобщо възможно ли е да паркира или трябва да се намесват – добре познава тежестта на очакванията.
Когато околните очакват да сбъркаш или най-малкото гледат с недоверие на твоите умения – ти се представяш по-лошо, отколкото по принцип, и в крайна сметка оправдаваш очакванията им.
Наблюдателите вярват, че почти сигурно жената няма да успее да паркира успоредно от първия път и, следейки я назидателно, виждат как тя прави точно това – не успява.
В нейния случай лоша шега й изиграват малките трикове на психиката, която се случва да влезе в самосаботаж, щом в нея се намесят социалните очаквания. Не са една или две жените, които споделят, че просто не могат да направят паркирането, когато ги наблюдават враждебно и те усещат, че от тях наистина се очаква да сбъркат.
Успоредното паркиране е само един пример за отношение към жените, които изпълняват задачи в поле на ниски очаквания, в което от мъжете се предполага да се справят, а от жените – единствено да могат да държат волана с две ръце. И ако може – в краен случай.
Полето на шофирането, най-малкото на Балканите, със сигурност е място, обраснало с традиционни очаквания, в което, ако представител на мъжкия пол не се справя – никой не се заяжда с него: нещо се е разсеял просто. Мъжете със сигурност трябва да могат да свършат задачите, характерни за социалната им роля: успоредно паркиране. Смяна на гума. Поправка на вратичка на шкаф. Носене на тежко – понякога непосилно тежко.
Но има едно социално поле (те са повече, но едно е особено силно изявено), в което на мъжете се гледа като на жените зад волана – дискриминационно. И не става дума за къщната работа, която така или иначе е неминуема, ако един мъж живее сам – по-скоро става дума за отглеждането на децата и грижата за тях.
Капанът на ниските очаквания
Ролята на бащата е социална роля, в която дискриминацията често се изразява по обратен начин, а именно чрез ужасно ниски очаквания.
Не, тате, не очакваме да се провалиш, просто се радваме, когато правиш каквото и да е, дори толкова елементарно, че и идиот би се справил. Е, ти не си идиот. Но ти се радваме на малките жестове, свързани с отглеждането на децата така, сякаш си.
Много старателни бащи са усещали колко дразнещи и обидни могат да бъдат ниските очаквания.
Например, когато водят сутрин собствените си деца на ясла или детска градина и възпитателките им казват: „Браво, браво“, сякаш са изкачили Еверест.
Дискриминационно е и когато им казват: „Жена ви е щастливка, че има съпруг като вас, който извежда децата в парка“. Или когато бабите им се усмихват снизходително, ако по някаква случайност пазаруват в супермаркета с детето си за ръка.
Също и похвалите: „Толкова добър мъж – така си гледа децата“, „Браво, че си дал отпуск на жена си – и тя трябва да си почине малко“. Или пък: „А къде е майката?“, когато насреща върви мъж с детска количка и, не дай си боже, с още едно дете.
Ниските очаквания към бащите не идват само от страна на жените. Мъжете също са склонни да се подиграват един на друг, ако видят приятел, извел децата си: „Пак ли си детегледачка?“, „Жена ти няма ли я?“, „И сега как ще пием по биричка?“, „Няма ли на кой да ги оставиш?“ и т.н.
Тези ниски очаквания могат да бъдат толкова демотивиращи за всеки що-годе интелигентен мъж, че действително да му дойде да се откаже да прави каквото и да е за децата си.
Тъй като дори най-елементарния му жест се разглежда в контекста на нещо героично, подтекстът е ясен: не си толкова добър, че да го вършиш това, но все пак сме изумени, че се справяш, браво! Ех, да бяха всички мъже толкова добри бащи като теб!
Позитивна ли е „позитивната“ дискриминация?
Факт – обратната „позитивна“ дискриминация може и да звучи една идея по-зареждаща от негативната такава.
Може би е по-добре да чуеш: „Браво, страхотен баща си“, когато сменяш пелените, отколкото: „Знам си, че няма да се справиш с тази работа, защото си мъж“. Но в крайна сметка става дума за едно и също: подценяване на човека отсреща само на база на пола му.
Има ли значение дали мислим, че жената е глупава, защото не може да паркира успоредно или предполагаме, че мъжът по дефиниция е абсолютно неспособен да изведе децата си на разходка, без да ги изгуби или да ги остави да ги бутне кола? Прави ли сме, когато се съмняваме, че мъжът изобщо не е способен да стопли мляко за кърмачето? Че му е абсолютно невъзможно да приспи едно тригодишно или да му прочете приказка? Че няма абсолютно никакъв шанс да успее да прекара цял ден с едно дете, без да се „побърка“?
За съжаление традиционните роли, в които прихващаме мъжете и жените, са не само ужасно скучни, но често и абсолютно обидни за интелекта или личните способности на човека.
Наистина ли мислим, че сред цялото население няма дори една жена, която наистина да шофира добре и няма дори един мъж, на когото му е приятно да прекарва време с децата си, да им готви, да ги разхожда и приспива? И обратното: вярваме ли наистина, че ако жената не е добра в готвенето, а мъжът ненавижда да оправя вратичките на шкафчетата и да вдига тежко всеки път, когато това се очаква от него – те не са „истинска жена“ и „истински мъж“?
Знам, знам, не го вярваме „всеки път“… Но вярваме достатъчно често на половите предразсъдъци и на социалните роли, без да разбираме, че всъщност сме жертва на вярвания с хилядолетни, дълбоки традиции, които всъщност могат да бъдат твърде, твърде глупави.
Вижте още:
