„За мен модата това е тялото“ – казва Алая през далечната 1982. На останалите им отнема време да го настигнат. Но от средата на 80-те насетне плътта, кожата и мускулите на женското тяло се превръщат в нашия основен стремеж, в норма за това как да изглеждаме. Дрехите само подчертават тялото.
„Аз правя дрехи, модата я правят жените“ – казва Алая в началото на кариерата си.
Той променя не само дрехите, които носят моделите, но и онова, които всички ние носим днес. Тунизийският дизайнер почина през ноември. Париж го почете с ретроспективна изложба Je Suis Couturier през януари. През февруари в Лондон отваря врати първият му бутик, а през май ретроспективна изложба пак там ще представя творчеството му, което в много отношения изпреварва времето си.
„Аз не съм дизайнер, аз съм крояч“ – гласи друга негова фраза. Тялото е онова, което има значение – иска да каже творецът. – Всичко останало се върти около него.
И като говорим за тялото, няма как да подминем секса. Сега, след смъртта на Алая, за него се говори с набожно благоговение. Изтъква се, че е от поколението на дизайнерите, които можеха да рисуват, да кроят и да шият.
Легенди се носят за перфекционизма му, за това как цели сватби са се забавяли за да може той да натъкми тоалета на булката така, както иска. Или за това как бил на път да изостави тънките плетива, които се превръщат после в негова запазена марка, преди да успее да усъвършенства до блясък умението си. Всичко това е вярно и има своето място в историята на модата, но пропуска главното: Алая превръща еротиката в мода.
Няма нищо ново в дрехите, оформящи женското тяло във формата на пясъчен часовник – най-ранните корсети, притискащи кръста са открити през 1500 пр. Хр. върху минойски вази. Но Алая революционизира погледа върху женското тяло. Там, където корсетът създава бездиханен, статичен идеал, Алая работи с шевове, драперии и опъвания, за да създаде един жилав, мускулест сексапил. Неговите тела са оформени от мускули и изкусна шивашка работа, не с банели и подплънки.
Едно от клишетата, които се изговарят за мъж дизайнер, е че „обича жените“. Но при Алая всеки го изтъква като съществена част от творческия профил и като онова, което го отделя от останалите мъже дизайнери, които фетишизират тялото. Алая отраства в родния си Тунис, където първата му работа е като чирак на акушерка – 10-годишне той е помагал при раждания. После, когато отива в Париж, един от първите му ангажименти е да създава по мярка костюмите на момичетата от кабарето „Крейзи хорс“ (именно в „Крейзи хорс“ той попива естетиката на тяло и научава важността на дупето за цялостния вид – по думите на дългогодишната му сътрудница Каролин Фабр-Базен).
Докато повечето дизайнери се затварят в ателието си, скицирайки жени с молив и отнемайки форма с триене, Алая никога не се е плашел от жените от плът и кръв. „Той слага шевове на много специални места – казва стилистката и архитект Софи Хикс. – Например около задните части, около гърдите и по линията на ребрата… по работата му си личи, че наистина знае как работи женското тяло.“
Безсмислено е да украсяваме посмъртния му пантеон с твърдения, че е обичал жените във всички форми и размери. Той боготвори тънкия кръст, пищните гърди, преувеличените извивки, дългите крака. Алая е първият, който през 80-те показва подплатените сутиени, които по-късно залягат в концепцията на Уондърбра. Виждането му за женското тяло е почтително и перфекционистко едновременно с това. В това по някакъв начин се съдържа противоречие, същевременно тревожно много напомня виждането ни за женското тяло днес. Ако по една случайност сте от онези един на всеки двама по света, които никога не са виждали постовете на Емили Ратайковски в социалните мрежи, ще кажем, че любуването на женската изключителност чрез любуването на собствената изключителност е много характерно за 2018.
„Азедин обичаше жените и затова ги искаше съвършени“ – казва неговата приятелка Карла Соцани и продължава – Виждала съм толкова много жени, които пробват рокли на Алая, поглеждат се в огледалото и са щастливи, че най-после имат кръст. Това ги кара да се усмихват и да се чувстват сигурни в красотата си – а това ги прави още по-красиви.“
При Алая този телесен, властен, анималистичен идеал на женската сексуалност най-ясно е символизиран от леопардовия принт, който той вади на въоръжение през 91/92-ра. Той облича Клаудия Шифър, Ел Макферсън и галеницата си Наоми Кембъл в рокли, клинове, обувки, шапки ръкавици и барети – все в леопардов принт – резултатът е незабавен и перманентен: оттогава леопардът никога не е залязвал (антропоморфизмът на Александър Макуин дължи много на Алая.)
„Не е нужно да си кльощава, за да носиш дрехи на Алая – споделя София Неофиту, редактор на 10 Magazine и близка приятелка на дизайнера. – Той освободи жени като мен, които имат гърди и задник, и на които преди казваха, че трябва да се крият зад параван.
При това дрехите му са толкова удобни, мога да летя в тях, мога да отида на футболния мач на 10-годишния ми син. Аз съм майка и съпруга, но също и моден редактор, а неговите дрехи ми позволяват за живея живота си, без да правя компромис с това, което искам да излъчвам.“ „Алая“ носят жени на възраст над 60, както и бременни. Алая е сред първите, които правят прилепнали дрехи за бременни, за да подчертаят „най-красивата извивка на женското тяло“ – според собствените му думи.
Десетилетието, с което най-много свързватАлая, са 80-те: Грейс Джонс с роклите, преминаващи в качулка, беквокалките на Робърт Палмър, Наоми Кембъл, която е живяла у дизайнера по време на първите си крачки в модата и го е наричала papa и т. н. Същевременно изложбата в Париж, Je Suis Couturier, показва 41 рокли, в които няма никаква хронология.
Всяка една от тях би могла да бъде носена на кое да е модно шоу днес. Алая презира двусезонния цикъл на модната въртележка, а идеята да захвърли една дреха няколко месеца след като е била създадена, за да прави нова, му се струва нелепа. Още нещо, с което далеч изпреварва времето си.
