Как се стигна дотук, че вече е невъзможно да намериш някой, който да е на твоето мнение по който и да е въпрос – и най-вече по важните за теб въпроси?
Като тръгнем от вътрешна политика и онази партия, за която си убеден, че единствена може да реши политическата криза, минем през глобално затопляне и отричащите човешката намеса в него, и приключим с изборите в САЩ и Тръмп – трудно ще намериш съмишленици. По какъвто и да е въпрос.
И това, без да закачаме централните пропагандни теми като войната в Украйна (за която според теб има една-единствена вярна гледна точка – и така трябва да бъде!), феминизма и равенството (за което си готов да скочиш право в огъня!), правата на гейовете (не можеш да търпиш нетолерантни хора… и дори не виждаш противоречието в това) и други конфликти точки, по които никога няма да се разберете, дори и с роднините.
А тези, които не споделят гледната ти точка, откога станаха по-нежелани от най-големите врагове?
Откога уж нормалните ти познати се превърнаха в някакви луди, които ти навират в очите теории на конспирацията, вярват на пропагандни тези и лъжи и не искат да видят очевидното – ЧЕ НЕ СА ПРАВИ?
Как така всички се радикализираха в крайности и най-странното: уж умни хора ти излизат с дивашки тези по всеки въпрос, който подхаванете?
Опитваш се да погледнеш и от другата гледна точка, защото, нали, във всеки конфликт има две страни, може пък ти да не си разбрал нещо. Но нищо не виждаш. Продължаваш да не можеш да ги разбереш.
Очевидно гледната точка на другите се основава на информация и влияния, за които ти дори и не си чувал. Те гледат съвсем различни YouTube-канали от теб, слушат подкасти, за които ти не знаеш, четат новините от места, които ти не отваряш. Твоята истина и тяхната истина нямат допирни точки и всичко това е крайно изумително!
Но по други те изумяват: рашисти, фашисти, жълтопаветници, софияци, провинциалисти, селяни, промити мозъци – при всеки опит за разговор, епитетите започват да се леят и от двете страни, създавайки впечателението, че истината е мнение. А всяко мнение е истинско, важно и значително – поне за изказващия мнението.
Иначе дори по въпроса за изказването на мнението ти си краен: понеже живеем в демокрация, разсъждаваш, е важно хората да мислят ПРАВИЛНО. Иначе, опасяваш се, разни малоумници ще гласуват и то по най-глупавия начин, защото и те имат мнение в крайна сметка… Тяхното мнение тежи точно колкото твоето, когато отидете до урните.
Твоят познат е на мнение, че мнението на хората няма абсолютно никакво значение. С тази своя теза той те вбесява и започваш да крещиш срещу него, че мнението на хората Е ОТ ОГРОМНО ЗНАЧЕНИЕ.
Той също повишава тон и ти казва, че МНЕНИЕТО НА ХОРАТА НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ, защото така или иначе друг решава.
КОЙ ДРУГ, БЕ?!?! – викаш раздразнено.
АМИ НЯКОЙ ДРУГ… ДЪЛБОКАТА ДЪРЖАВА – казва той.
И се скарвате дори по въпроса за това ДАЛИ МНЕНИЕТО ИМА ЗНАЧЕНИЕ.
Всички са убедени, че има Дълбока Държава, но всеки привижда нещо различно в нея. За теб Дълбоката Държава са медиите на тръмпистите и недялковците, бившите ДС-та, бившите КГБ-исти, самозабравилите се чиновници. За твоя събеседник Дълбоката Държава са ваксърите, американските масони, ИДИЛ. За трети Дълбоката Държава са всички овластени политици. Всички бели мъже. Всички европейци. Всички евреи… Английската монархия. Евангелистите-проповедници, носители на американския колониализъм… Путинските тролове. Ченгетата в целия Източен блок и изобщо тайните служби.
Не става. Просто не се получава. Където и да отидеш, се караш с хората.
Четеш, че може би трябва да си по-толерантен: нали винаги има различни гледни точки и добре, че е така… Но защо чуждата гледна точка е толкова диаметрално различна от твоята???
Проблемът е в това, че сме принудени да имаме мнение и всички ни питат за него.
Когато ни питат, когато очакват от нас да гласуваме, макар че гласът ни едва ли има значение за Дълбоката Държава, не може просто да признаем, че нямаме мнение. Имаме си мнение. Чели сме нещо случайно. Чули сме нещо на улицата. Един важен за нас човек ни е казал. А може и да сме се ровили в нета целенасочено и сами да сме си изградили мнение, въпреки липсата ни на компетентност.
Защо ни е компетентност? Нали има специалисти, които твърдят диаметрално противополжни неща по всеки един въпрос, така че все ще намерим подходящия за нас специалист и компетентен глас. Има лекари антиваксъри, има метеоролози, които отричат глобалното затопляне, има еколози, които се кълнат в безопасността на електрическите батерии. Има банкери, отричащи криптовалутите и криптоборси, отричащи банките.
Информацията е повече от всякога и все повече напомня времената на дезинформация. Модерният човек отново има средновековно мислене и дори да чете, не разбира. Дори да мисли, не може да измисли кой знае какво ново. Особено по въпроса за Дълбоката Държава.
А дали винаги не е било така?
Струва ли си изобщо да се караме с познати и роднини плоскоземци? Можем ли да запълним тяхното незнание? А можем ли да им се сърдим изобщо за него?
Нашишете ни какво мислите по въпроса… Вашето мнение е важно за нас! (И същевременно няма абсолютно никакво значение…)
Вижте още:
Моля, задръжте си мнението!
