„Дай да ти щипна големите бузки” е възгласът, който ми е оставил детска травма и сега изтръпвам, когато чуя някой да се насочва заплашително с тези думи към моето дете. Наред с грубоватите роднински ласки и гъделичкането имаше нещо по-страшно в семейните събирания. Това бяха странните и дори неразбираеми за един юноша бледен традиции и порядки.
За да не остава грешно впечатление –обичах спазването на традициите в семейството ми по собствен начин, като се придържах към обичаите. И сега, когато дядо ми и баба ми Ви са покойници, ми липсват някои закономерности, които отпаднаха по естествен път. Една от първите бе настояването яйцето, което си си избрал на Великден да си го изядеш напълно сам, и то цялото.
Веднага се сещам за този свиден детски спомен – Заговезни е, трябва да искам прошка от възрастните. Все още не разбирам какво трябва да ми се прощава и защо аз на тях, а не те на мен. В крайна сметка смотолевям едно измъчено „Прости ми“, което оставя вкуса на унижението. Следва трактат с лекция пред близки и далечни роднини за всичките ми прегрешения, които са обсъдени до най-интимните детайли, и чак тогава получавам заветното „Простено да ти е”.
След традиционните роднински закачки, в които освен жлъч може да се открие и солидна доза чар, се настаняваме на масата. Майка ми намръщено гледа дали баба ми е измила вилиците добре, сестра ми отваря купичката със сол и намира вътре ченето на дядо ми, а от старото Сони кънти празничната обедна програма на Канал 1, заглушавайки всичко, с изключение на сърбането на баба ми. И идва ред на най-страшното за мен – ламкането.
Този традиционен процес, известен със своята ексцентричност и съмнителна хигиенна устойчивост, и до днес минава пред очите ми като на лента в забавен каданс. Обеленото варено яйце е закачено на конец за полилея и стремително се носи към носа ми. Баба ми Виолета широко отваря уста и една лига се лепва на яйцето, на този етап облизано от цялата рода. Още миг и ще ме прасне през устата, но годините ламкане са ме научили и точно преди сюблимния момент ловко се отдръпвам и опасността преминава към следващия ламкащ.
Същата процедура повтаряме и с парче халва, което задължително чупи поне по един зъб на фамилия, но тъй като баба ми Ви е зъболекар, не се отказваме. Накрая изгаряме конеца, наречен за всеки поотделно. Ако се вдигне хубав пламък – човекът ще е жив и здрав поне до следващата година по това време. Една година конецът на дядо ми не се разгоря и няколко месеца преди идния Заговезни той почина. Разбира се, е било случайност, но го помня.
И все пак смятам, че някои традиции, макар и стожери във времето, би следвало да бъдат адаптирани към него. Други пък – преустановени.
Голяма част от спазването на тези традиции не винаги оставя приятно усещане, напротив. Стига се до драстично навлизане в личното пространство, а понякога и до семейни скандали, след които роднините не се чуват с години. Такъв е случаят с кръщаването на бебетата. Бабите и дядовците очакват с трепет правнучето да носи тяхното име или поне първата им буква. Не дай си Боже проявиш малко креативност, не се знае как ще приключи всичко. Преживях скандал за името на дъщеря ми докато бях в осмия месец, като се стигна до ред сълзи и ред сополи, два месеца мълчание и накрая всички преклониха глава (все пак) пред избора на майката и на бащата.
Лошите традиции се разпростират в цяла палитра от жестокост, през досада, хигиенна и здравна неадекватност та чак до драстично навлизане в личното пространство. Последното се вижда от добрия стар ритуал за бебешката погача. На 40-тия ден от раждането на бебе, да се събират жени-орисници. За тях обаче има изисквания, различни от в приказките.
Дамите не трябва да са омъжени, да не са в месечен цикъл и да имат двама живи родители. Само тогава те могат да чупят питката над главата на нищо нерабиращото бебе. Дотук добре, регламентът може да се преглътне – освен тази част, която някои семейства все още практикуват като ритуал – орисници плюят в устата на бебето, за да има здрав имунитет.
Стигаме и до насилственото изискване към младите снахи и зетове да наричат свекъра и свекървата „майка” и „татко”. Отказът да се подчиниш води до години злостни намеци, хапливи забележки и дори игнориране от страна на настоятелните баби и дядовци.
В крайна сметка „добрите” снахи винаги се примиряват и някак изпускат през зъби думичките, в които едва ли влагат или някога ще вложат същия смисъл като в обръщението към собствените си родители. Имам една майка и един баща и само към тях се обръщам по този начин, което не означава, че не обичам родителите на мъжа ми.
Следват морално легализираните жертвоприношения и действия на жестокост, удобно скрити под купола на думата „традиция“. Не може да не споменем тричането на кучета, което въпреки криминализирането си през 2012г. все още се практикува в някои части на Източна и Южна България.
Жестоките традиции не са запазена марка само за нашата страна. На Фароьрските острови (автономна територия на Дания) все още се практикува кървавия ритуал на избиването на делфини, което отбелязва възмъжаването. Благодарение на тази свидна традиция, само за един ден загиват около 2000 делфина, въпреки действащите закони за забрана лова на морски бозайници.
Не по-малко отвратителна е традицията на китайския фестивал за ядене на кучета Юлин. По време на веселото събитие се изяждат над 10 000 кучета и още толкова котки, част от които откраднати от жилища и ферми.
А какво ще кажете за огромния набор сватбарски традиции, чиято цел очевидно е да напряга младоженците? Миналата година моя приятелка беше на ръба на панически пристъп дни преди сватбата си, защото можело да не ритне менчето както трябва, оттам да не излязат цветя и съответно това да се окаже знак, че няма да има деца.
С други думи традициите не са това, което бяха , а това, което искаме. И за да ги запазим във времето трябва да ги обичаме, а не да им се подчиняваме с цената на собствените си убеждения.
