На улица „Леринска чука” 7 в квартал Бъкстон, в малката синя кооперация с белите прозорци живееше едно Малко коте. То беше сиво на черни райета с малко бяло на брадичката и си имаше стопанин – Гошко, но той беше също така малък и затова го беше кръстил просто „Малко коте”.
Всяка сутрин Гошко и Мама излизаха рано рано и Малкото коте оставаше само. Отначало се опитваше да си играе с другото сиво коте, което се криеше зад едно голямо стъкло в спалнята, но то беше толкова страхливо, че не смееше да се доближи. Накратко казано – Малкото коте беше страшно самотно. Затова един ден, докато Мама плащаше входната такса, то се измъкна незабелязано и се отправи към контейнерите за боклук, където се събираха да си общуват кварталните котки. Щеше да си намери приятели!
Когато стигна обаче, там нямаше никого. Малкото коте се натъжи и тъкмо се обръщаше да си върви, когато чу шумолене от тъмното зад контейнерите. Може би там се събираха другите котки? Но не – нямаше начин да са напъха в тъмното само! Само че кой ще иска да стане приятел на един бъзльо? Малкото коте събра цялата си смелост и направи крачка напред. В този момент от сенките се появиха два котарака – оранжев и черен, кльощави, но жилести, опърпани и целите в белези. Лявото ухо на Оранжевия беше отхапано. Котето се вцепени. Котараците надвиснаха заплашително над него.
Какво правиш тук, малко коте? – попита Черния със страшен тон.
О, не! Това не бяха приятели! Това бяха чиста проба побойници. И освен това знаеха името му! Малкото коте панически се завъртя и побягна. Беше сигурно, че двамата ей сегичка ще го настигнат и ще го разпарчетосат и затова съвсем не забеляза спрялата до тротоара точно пред него кола. Без да се замисли, то скочи и се озова върху покрива й. Еха! Не знаеше, че може да скача толкова нависоко! Но нямаше време за чудене, защото Черния и Оранжевия тичаха към него с решителни физиономии.
Малкото коте се накани да слезе от другата страна на колата и… тя потегли. Инерцията повлече котето, то затвори очи и зачака да се удари в твърдия асфалт. Но вместо това всичките му двайсет нокътя изскочиха рязко и се забиха дълбоко в покрива. Еха! Не знаеше, че има толкова силни нокти! Котето се огледа – на покрива имаше дупка. След като прецени възможностите си и като взе предвид факта, че ноктите му започват да се изплъзват, то реши да влезе вътре.
От задната седалка се носеше накъсано хъркане, а отпред се возеха две кучета с розова козина. Едното имаше червена кърпа на врата, а другото шофираше. Малкото коте зяпаше с благоговение – никога не беше виждало розово куче!
Искаш нещо да кажеш ли? – предизвикателно попита Червената кърпа.
Козината ви… – развълнувано прошепна Малкото коте.
Двете кучета го зяпнаха с присвити очи.
Страхотна е! Толкова сте… елегантни!!!
Кучетата се усмихнаха с всичките си зъби. Малкото коте се въодушеви от тази реакция и се зае в подробности и на висок тон да опише колко точно му харесва козината. Кучетата му изшъткаха, но беше късно – Малкото коте осъзна, че хъркането е затихнало.
На задната седалка бавно се изправи огромен черен котарак с едно око.
Какво правиш тук, малко коте?
И този знаеше името му! Червената кърпа и Шофьора заговориха един през друг.
То случайно попадна, беше… ъъъ… такова…
И сега ще си ходи, нали така, няма смисъл да го… то е само някакво си малко…
Малкото коте не разбираше защо новите му приятели се опитват да се отърват от него, но в този момент Едноокия се усмихна широко.
Все пак мисля да го вземем с нас. Какво ще кажеш, малко коте?
Имаше нещо смущаващо в усмивката му, което подсказваше, че Малкото коте всъщност няма избор.
Помещението беше огромно и пълно с клетки. Клетките бяха пълни с животни. Повечето бяха малки. Тук-там се чуваше сподавено хлипане, иначе беше тихо. Розовите кучета току що бяха разказали на Малкото коте какво се случва. Тримата бяха затворени в една клетка. Малкото коте зяпаше в пространството с широко разтворени уплашени очи.
Едноокия, разказаха му Розовите, иска да властва в квартала. Отвлича малки животни, за да може да ги пречупи и да ги превърне във войници – жестоки и безмилостни като тези, които ги бяха затворили в тази клетка. Малкото коте не можеше да повярва на късмета си. Да, в известна степен си намери приятели, но за сметка на какво?
Докато потъваше все по-дълбоко в размислите за живота и битието, вратата на помещението с клетките се отвори. Малкото коте стреснато погледна през решетките. О, не! Пред Едноокия, завързани вървяха Черния и Оранжевия. Всички останали котки се насъбраха до решетките и започнаха да си шушкат – това бяха героите на квартала – спасили не един и двама от злите лапи на Едноокия. Това, че бяха пленени означаваше сигурно падение на Бъкстон, а след това и на останалите квартали. Едноокия се засили към неговата клетка. Малкото коте се сви в ъгъла, а двете розови кучета застанаха пред него. Едноокия им се изсмя и хвърли Оранжевия и Черния при тях. Едноокия се оттегли с гръм и трясък. Оранжевия и Черния забелязаха Малкото коте и му се усмихнаха.
Е, явно са хванали и малкото коте, а?
Малкото коте ги погледна виновно. Чувстваше се ужасно глупаво, че избяга от единствените котки, които можеха да му помогнат. Оранжевия се приближи до него.
Я да не увесваш мустак! Не съм останал на улицата, за да ме затворят пак между тия четири стени.
Малкото коте леко повдигна глава. Черния също се приближи до Малкото коте. Забеляза, че се е одраскало зад ухото и започна нежно да го ближе, за да му мине.
Малкото коте се дръпна стреснато – не знаеше, че и другите котки правят като него! Черния се засмя и го дръпна към себе си. Малкото коте се отпусна – това го успокояваше. Постепенно започна да мърка. Мъркането започна да се усилва и подът под краката им потрепера. Еха! Не знаеше, че може да мърка толкова силно! В този момент му дойде гениална идея. Малкото коте си легна, прилепнало гръб до решетките. Накара Черния да продължи да лекува раната му. Малкото коте започна да мърка толкова силно, че цялото помещение се разтресе. Болтовете на вратичката се разхлабиха. Малкото коте скочи бързо, промуши малката си лапичка и успя да ги развие.
Чудо! Вратата се отвори. Черния и Оранжевия го потупаха одобрително.
Ще стане котак от тебе!
Малкото коте бързо излезе от клетката и заедно с розовите кучета, Оранжевия и Черния освободиха останалите затворници.
След тежки битки, без жертви, котките в квартала победиха Едноокия. По време на вечерния пир с прясно мляко и сьомга, всички се запознаха по между си. Дойде ред на Малкото коте. След като каза името си – Малко коте, настъпи пълна тишина. Малкото коте не разбираше какво се случва. Оранжевия се прокашля и направи крачка напред. Провъзгласи го за Немалкото коте в квартала – вече можеше да се нарече цял котарак! Еха! Не знаеше, че може да порасне толкова бързо.
Не след дълго, вече не чак толкова Малкото коте се прибра вкъщи при Гошко. Гошко го пускаше да се вижда с приятелите си. Най-странното беше обаче, че котката по средата на спалнята също беше пораснала. А Малкото коте не се страхуваше да си приказва с него. Нищо, че постоянно се опитваше да го копира. Но не перфектно, разбира се.
Авторите на тази приказка са сценаристите на сериала „Скъпи наследници“:Николина Любенова, Роксана Борисова, Александра Петкова, Радо Петров, Дилиян Павлов и Никола Цанов. Благодарим им за участието и ентусиазма, с който написаха приказки, въпреки че победителят на конкурса вече беше излъчен:)
