6.10 А.М. Бебето кихва. Отварям едното око – затварям го. Сигурно е настинало, ще му мине. Заспивам пак. След малко бебето подсмръква. Пак отварям едно око, казвам си, че сигурно има синузит, голям праз, и аз имам. И пак заспивам.
Ставам към 1о, бебето плаче. Казвам му „Хайде, спокойно“ и то млъква. Ако в идните дни случайно му се появи уртикария от главата до петите, го мажа с крем „Здраве“ и си свиркам. Водя го на лекар само за ваксини или ако започне да храчи кръв. Гледам го с разсеяна обич, пия Лонг Айлънд, докато кърмя, и го оставям да пълзи по земята и да набива котешки косми, защото вярвам, че мръсотията изгражда добър имунитет.
Такава майка искам да бъда. Спокойна, небрежна, непоклатима. Но относително здравият ми разум чертае друг сценарий, който започва така:
6.10 A.M. Бебето кихва. Мигновено скачам от леглото като убодена с гребло и се втурвам към него, защото съм сигурна, че е повалено от смъртоносна настинка, пренесена от Субсахарска Африка на крилете на мухата, която видях вчера на балкона. През това време кислородна маска се спуска над мъжа ми, който е в паника за детето още преди да се е събудил. Докато люлея наследника с една трепереща ръка и набирам номера на педиатъра му – с другата, мъжът ми звъни на 112, пие уиски и ми носи блистер ривотрил. Умната ни къща се е погрижила до половин минута след кихавицата телефонът да е набрал „Екоравновесие“, които пътуват към нас, за да приберат кучето в приют, а автоматична машинка за подстригване изскача от шкафа в банята и епилира котката до голо.
Тамън успявам да си поема дъх, бебето подсмръква. Този нов адски симптом ни хвърля в бездната на неконтролируемата паника и преди да сме избърсали сопола, вече сме в колата и пътуваме към Пирогов. Там ни гледат презрително и ни казват, че на бебето нищо му няма, евентуално е леко настинало. Прибираме се у дома, където затопляме до 32 градуса, преди да съблечем скафандъра и вълнените гащи на детето, и се отпускаме на дивана бледи и изтощени.
Колко точно е разумно да се притесняваме за децата си? Едва ли нормален родител може да гледа как детето му почервенява като домат, вдигайки 40 градуса температура, и спокойно да чака да чукне 41, за да звънне на педиатъра или да го полее с Панадол. Но и другата крайност, по-често срещаната, в която майките изпадат в хистерична криза със синкоп при всяка забелязана коричка в носа на бебето им, не е много готина, възпитателна и здравословна.
По света все още има хора, които потапят малките деца в леденостудена вода или натриват телцата им със сняг, за да ги калят. На техен фон, българските мами, чиито синове и дъщери не си подават нослетата извън помещения, снабдени с Топлофикация, не и без овча шапка и апрески, изглеждат смешни и нелепи.
Цялата тази откачена тревожност е мъчителна за родителите, докато детето е малко. Започне ли да пораства обаче, рязко става мъчителна и за него. Повярвайте ми, ако до седми клас „случайно“ виждате баба си всеки път, когато сте някъде с класа, и тя „случайно“ ви носи топло мляко с мед и какао, няма как да не станете параноични възрастни.
Не можем да виним никого за тревожността му. Както ще стане дума в един друг текст, „Тревожността е селянин от Надежда*“.
Тревожността е грозна и инвалидизираща, и безумно трудна за обуздаване. Обаче ако залогът е психиката на детето, си струва да държим селянина там, където му е мястото.
*Цитат от един умен човек
