Преди два дни излезе изследване, според което 1 млн. българи страдат от психични заболявания. Обществеността веднага започна да търси виновници. Веднага бяха нападнати обичайните заподозрeни: стресът в работата, забързаният начин на живот, слабата държава, лошите условия по пътищата, корумпираните политици, стиснатите шефове, Йорданка Фандъкова, Мартин Винтеркорн, пр.
Може би е добре обаче да започнем търсенето отвътре навън. А именно от човешкия ум към външната среда. От семейството към обществото. А в българските семейства често се среща един много мил, винаги неоправдан и изключително грижовен вредител, облечен в дрехите на майка Тереза – майката. Обсебващата, отровна, инвалидизираща майка.
Пътят на нейната вина започва да се вие още по време на бременността. Тя нежно потупва своето коремче, започвайки незабележимо да изолира бъдещия баща от случващото се. Да, тя не е паяк черна вдовица, нито богомолка и няма да го убие, след като си е свършил работата, но тя го запраща в пространството „аз-съм-майка-и-никой-друг-не-ме-разбира“, което се измерва вътрешно с изолирането му от нейните вълнения и външно – със запращането му да спи на дивана, защото й е тясно. След като бебето се роди, от дивана той ще се пренесе в друга стая, защото връзката майка-бебе е много важна и никой не бива да стои между нея и малкото същество.
След раждането на детето се започва и активната част на неговото отглеждане, по която започват да се забелязват първите петна на развалата. То носи най-добрите памперси, има най-удобната количка и най-безопасното столче за кола. Кърми се поне до две години, за да бъде силно като Крали Марко и се поставя на пиедестал. То няма име. То е „малкият принц на мама“ или „малката принцеса на мама“. Всичките му прищявки биват удовлетворени, защото мама не може да го слуша как плаче. Тя започва да общува само с други майки, защото останалата част от обществото не я разбира. Тя протестира срещу всички неуредици, но в много случаи не иска да се върне на работа, защото иска да се посвети на отглеждането на детето си поне до абитуриентския му бал.
Когато принцът/принцесата станат съзнателни същества, те разбират, че майка им много ги обича. Че те са всичко за нея. Че те са смисълът на нейния живот. Ако не знаете, това да бъдеш „нечий смисъл“ е непосилно тежък кръст. Заграждайки детето с прекомерна, обилна, тежка обич, мама прави детето център на съществуването си и опорна точка на семейството – задача, непосилна за някой, който все още е в процес на изграждане на личността. Мама и малкия/малката са в патологична симбиоза, в т.нар. в психоанализата фузия. Слети в едно, неразривно цяло. И тук, повярвайте ми, започва началото на края.
Ако бащата няма силите да скъса имагинерната пъпна връв, която се точи между майката и нейното продължение–детето, лодката на психичното здраве се накланя в опасна посока. Майката е погребала детето си в своите неосъществени амбиции и мечти и отгоре наместо цветя, е положила фразите „Искам най-доброто за теб“, „За мен е важно ти да си добре“ и „Не ме разочаровай“. Тя се е идентифицирала с детето си до степен, в която неговите болки са и нейни, а неговите провали също са нейни. Детето расте в тази сянка. То й е задължено, то носи огромния товар да оправдава нейните очаквания, защото тя…тя е дала всичко за него.
И ако детето не бъде преместено от центъра на семейството към неговата периферия достатъчно рано, то израства уплашено и невротично, изнежено и непохватно в социалните си умения. В неговата малка главичка отрано са посети корените на зависимостта от майката, които с времето избуяват и се израждат в онези толкова познати термини, с които се сблъскваме в съвременния живот: паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, депресивен епизод.
На въпросите на коментатори: да, имам майка и много я обичам. Всеки ден мислено й благодаря, че не ми е приготвяла обяд за училище. Не, аз все още не съм майка и не знам какво е. Не, не казвам,че психичните разстройва задължително се дължат на продължително кърмене и че ако бебето ви ползва най-скъпите памперси, ще изпадне в депресия. Но казвам, че жените, които наскоро са станали майки, трябва да бъдат спокойни, съзнателни и здравословно егоистични в името на психичното добруване на тяхното дете. Да, те трябва да ходят на театър дори преди бебето да е навършило година и да оставят таткото да се грижи за него една вечер без да се взират непрекъснато в телефона си. Да, те трябва да комуникират с други хора, майки и не-майки и да, те трябва да продължават да бъдат активна част от обществото ни. Не само с протести, че някой ги е изгонил от мола и с демонстрации, че градинките, където играят децата им трябва да са чисти.
Учителят ми по психоанализа, известният аналитик Венцислав Вътов обичаше да казва:
“ Майките са изключително вредни същества и трябва да бъдат разстрелвани на третата година от живота на детето“. Признавам, че е малко краен. Но човекът се е сблъсквал с толкова патологии, родени от майчина любов в професионалния си път, че не мога да го съдя строго.
Аз няма да съм крайна и ще отправя само един призив, дори молба: „Мили майки, вие сте много, много важни! Обичайте дечицата си умно и обръщайте внимание на себе си, защото те имат нужда от щастливи , а не от всетодайни майки !“
