1. Да се грижа за близките ми без да се фиксирам върху здравето им прекалено много /и да разбера как да се случи това/
2. Да синхронизирам вътрешния си свят с външния /и да разбера какво, по дяволите, значи това?!/
3. Да обичам и уважавам гаджето си, в смисъл съпруга си /и да не се караме за глупости/
4. Да отслабна с 5/10/15 килограма
5. Да започна да спортувам /фитнес, зумба, капоейра, марамумба (смесица от класически балет, джудо и тенис на маса)/
6. Да си стегна корема /до добиване на поне една плочка/
7. Да спра капките за нос /преди да се е наложило да ми правят пункция/
8. Да си защитя дипломната работа /защото вече е срамота/
9. Да си поддържам социалните контакти /да звъня на приятелките ми повече от веднъж месечно/
10. Да науча още един език /испански или италиански, в краен случай – португалски/
11. Да се науча да готвя мусака /или поне да пържа яйца, без да забравям да сложа мазнина в тигана/
12. Да поддържам къщата винаги чиста /или поне да не оставям вълма от котешка козина да се валят по спалнята/
13. Да не шикалкавя /а да взимам сериозни, основани на размисъл и зрялост решения и да ги заявявам смело/
14. Да си изправя стойката /дърпайки рамената назад и гълтайки корема – за повече красота и респект/
15. Да намаля/спра цигарите, евентуално да намаля и виното
И още 15, които са доста лични. Общо 30 значи. Такъв списък имаше и преди година, преди две, три, четири, пет… преди Нова Година, в неделя, на първи октомври/ноември/декември т.н. и в навечерието на всеки следващ рожден ден.
И така до 30 години. Точно тогава нещо се задвижи в поостарелия ми с още една година мозък и реших да оставя тефтера леко настрана и си зададох въпроса: „А не може ли и така?“
Какво ако не си защитя дипломната работа още няколко години? Ако пуша, ползвам капките за нос, докато не се наложи да ми присадят нова лигавица, не науча нов език, остана си прегърбена и с шкембе? Ако невинаги пускам пералнята в точния момент, понякога мразя съпруга си и имам моменти на откровена непоносимост към близките си? Ами знаете ли? Нищо.
Социалният натиск върху очакванията ни е оправдание. Обикновено сами проектираме очакванията върху себе си и сами дърпаме ръчката на механизма на вътрешен тормоз. Няколко години поред къде на шега, къде не толкова, празнувам 22-рия си рожден, вече 8 години. Всъщност това е напълно излишно.
Наистина, когато станах на 20, си представях че на 30 ще имам съпруг, три деца (Гошко, Катето и Софи), поне един Пулицър, поне един Нобел, поне един Оскар, разпознаваемо, симпатично лице, същата тънка фигура, живи роднини и приятели и няколко милиона в офшорки в Делауер за всеки случай – ако реша да си празнувам 30-тия рожден ден в Hotel de Paris в Монако, смучейки Pernod-Ricard Perrier-Jouet за 270 000 долара бутилката.
Учудващо, не стана точно така.
Страховете, мисля си (но не като психолог заради липсата на диплома), идват от болезнения сблъсък на проекциите, които тежат на рамената ни, набутани в огромни раници, и реалностите, които невинаги сме готови да прегърнем страстно. Страховете от смяната на цифрата, от остаряването, от все по-честата загуба на хора, от все по-смъртодишащите сезони, които се гонят като Юсеин Болт по житейската писта. Лятоесензимапролет, лятоесензимапролет. Понеделниквторниксрядачетвъртъкпетъксъботанеделя.Чакай малко, момент, секунда. Хайде да се успокоим и да помислим.
Не е лесно масово да погледнем на 30-те години с оптимизъм. Но нищо масово не е готино. Пък и все пак това са цели 30 години.
Може би точно това е времето да се сетим, че дори да не стегнем коремите си никога, това не повлиява кой знае колко значително качеството ни на живот. И дори никога да не научим италиански, пак можем да отидем да пием вино на площада Сан Марко. Все пак вече сме на 30, нямаме нужда от разрешение, за да излезем до 11 ч. вечерта. И може би точно това е момента да приемем, че дори винаги да останем белязани от стрии и да продължаваме да пушим цигари, това някак не ни запраща директно в бездната на провалените хора. Вярно, аз така и не получих Оскар, вярвам, много от вас също, но да погледнем от светлата страна на нещата – Джони Деп също няма Оскар, но това не му пречи да е спал с Амбър Хърд и да е играл чудовищно добре в няколко филма.
В този ред на мисли и в стремеж към пунктуалност, присъща на възрастните, подготвих няколко точки, които да погледна, ако усетя леден полъх на страх и съжаление от наближаващите 30 върху невроните си:
На 30 е точно толкова ОК да имаш деца, колкото и да нямаш, и обратното.
На 30 е точно толкова нормално да си обвързан, колкото и да си необвързан, и обратното.
На 30 е точно толкова готино да носиш кецове, колкото и токчета, и обратното.
На 30 можеш да не се срамуваш, че си слушал или слушаш Backstreet Boys.
На 30 можеш да правиш съзнателни избори, които да отстояваш.
На 30 можеш да се изпружиш на плажа по бански, без да покриваш паласките си с кърпи и шалове.
На 30 можеш спокойно да си позволиш да прекараш рождения си ден сам в леглото. Или с още един човек. Или с двама. Или да направиш парти. Или да запалиш колата и да отидеш да видиш залеза над Бургаското езеро, ако е лято или да се качиш да направиш снежен човек на Витоша, ако е зима.
На 30 можеш да напуснеш стара си работа и да започнеш нова. Ако тя не ти хареса – трета. Или четвърта.
На 30 можеш да си живееш, без нуждата да създаваш драми около себе си, за да се къпеш в изпросено внимание.
На 30 вече не си на 20, но още не си и на 40. Което си е яко.
