Естествено, че харесвам Jumbo. Харесва ми, че е голямо, че е шарено и че мога да си купя накуп тетрадка, свещ и буркан за коктейли. Харесва ми и гъстото празнично настроение, което може да доловите в тънките процепи въздух между хората преди празниците.
Харесва ми и че в магазина има вещи за всеки джоб: ако искате, може да купите надуваем замък за челядта срещу 300лв., но може да си купите и само телескопична чесалка за гръб за 2,99лв.
Проблемът е, че няма да си останете само с чесалката. Ако някой от вас е ходил до Jumbo и е минал през касите само с един продукт, може да спре да чете този текст. Той е еднорог. Като хората, които си купуват шампоан за „нормална коса“. Както не мисля, че има „нормална коса“, така и не смятам, че човешката природа е в състояние да удържи на Jumbo разнообразието.
Обикновено отивам в този рай на капиталистическия, консуматорски материализъм с нагласата, че ще си купя свещ с аромат на канела и бързо ще се изнижа. Два часа и половина и минус 200лв. по-късно, се замъквам на паркинга с торба на жирафи, пълна с вещи, които ще поседят по шкафове година, две, след което ще попаднат в контейнера пред блока. Единственото ми успокоение е традицията, която имам с майка ми: да открадваме по нещо дребничко оттам – пластмасов пръстен с магнит, молив, такива неща…
Малкото, клептоманско отмъщение на дребния човек, прецакан от голямата верига.
Вчера обаче, бях твърдо решена, че ще се измъкна от капана. Отивах да купя буркани с херметически затварящи се капачки – подарък за баба ми. И щях да купя само това. Беше въпрос на чест. На воля. Изпитание на духа и урок по стоицизъм. Този път бях мотивирана и щях да се справя.
След като отхвърлих идеята да огранича периферното си зрение с някакви особени очила (поради липса на такива очила) и намерението да отида без дебитна и кредитна карта, само с 20лв. в джоба (поради прекалена строгост на мярката), поех дълбоко въздух и влязох в магазина, осланяща се само на волята си.
Първата греда, която не бях предвидила е, че само след седмица е Хелоуин. Харесвам Хелоуин. Въпреки че много родители смятат, че адският американски „празник“ подкопава моралните устои в сърцевината на възпитанието на децата, смятам, че дечурлигата, които звънят на вратата, облечени като тиквички, и крещят „Лакомство или пакост“, са много сладки. Освен това, може би в офиса ще имаме Хелоуин банкет. Отказвам се да купя цял вещерски костюм за 100лв. и се ограничавам до едно домино, едни дяволски рога и едни пухкави крилца на ангел.
Слизам надолу и бързо се спускам между пилите за нокти, татуировките-феи и мокрите кърпички, само за да се озова сред битови благини като ароматизирани пликове за боклук и кухненски кърпи на прилепи. Сещам се, че имам нужда от пластмасови кутии за сандвичи, макар че никога не правя сандвичи, и от ръкавица за печене на детелини. Мятам в коша. Взимам бурканите за подарък, заедно с комплект подложки за чаши – още нещо, което никога не използвам.
Ловко се плъзгам между редиците с препарати за почистване, откъдето се сдобивам с иновационна пяна за чистене на кенеф и нов новеничък моп. Почти не поглеждам към щанда за домашни любимци, откъдето последния път купих две одеялца на лапички, които кучетата ми поглеждат с презрение всеки път преди да се отправят да си легнат на спалнята.
От другата посока обаче ме дебнат входни изтривалки с надпис Halloween. Колко яко е да покажа на съседите, че домът ми е американска приказка. Макар че няма да е американска приказка, защото не взех изкуствените паяжини, с които се сблъсках на входа на Jumbo. Може би да се върна да взема една? Не.
Отказвам се от паяжината И от изтривалката и продължавам към касите. Пътьом забърсвам комплект чаени свещички, пакет пластилин за бъдещите ми деца, гумен трицератопс за детето на кумовете, три рамки за снимки, пакет желирани бонбони за мъжа ми, диадема с цветни пера за всеки случай и блокче за рисуване, в случай че реша да рисувам през свободното си време.
Стоя пред касата и гледам пълния кош с празен поглед. Изваждам пяната за чистене на тоалетна и бурканите. Не, за бурканите дойдох. Връщам ги. Връщам и пяната. Изваждам една настолна игра и диадемата с перата. Връщам настолната игра. Какво ще правя без нея в дъждовните, есенни вечери? Вече съм на опашката, мятам едни дъвки и едно мини гумено пате на лентата и чакам хората пред мен да платят хелоуинските продукти, с които явно ще обзавеждат куку магазин.
И в този момент я виждам: точно срещу мен стои и се блещи телескопичната чесалка за гръб. Подредена до телескопичните мини масажори. Изкушението е огромно. С последни сили стискам зъби като кокаинова принцеса и обръщам ГРЪБ на чесалките за гръб. Каква ирония!
Плащам и се замъквам към паркинга с торба на жирафи, пълна с вещи, които ще поседят по шкафове година, две, след което ще попаднат в контейнера пред блока. Вдясно от мен обаче, стоят преоценените стоки – онези нещастни продукти, белязани завинаги от една дълбоко меланхолна напуснатост – евтини, нежелани…Сред тях се мъдрят чифт гумени цици, които извикват в душата ми разтърсващ порив на състрадание и жалост.
След кратко колебание грабвам гърдите и отново се нареждам на опашката. Затътрям се към колата с торбата на жирафи. На този Хелоуин ще бъда едрогърда Червена шапчица.
