Когато разбрах, че съм бременна, веднага започнах да се надявам да имам момче. Не защото аз самата имах претенции към отглеждането на силен, умен и същевременно чувствителен мъж. Исках момче, за да му бъде по-лесно. Не като на мен. Предстояха ми 9 месеца, в които коремът ми щеше да нараства и да ми припомня за земното притегляне. И докато нервите ми се обтягат от какви ли не хормони и трепетни приготовления, нямах правото нито да пуша, нито да пия. А аз, честно казано, обичам да правя и двете.
Всъщност, бременността ми премина повече от леко. През четвъртия месец успях дори да прекося половината свят и да се озова в райските Филипини за почти 20 дни. Някъде по това време разбрах, обаче, че чакаме момиче. И понеже по принцип не съм позитивен човек, веднага започнах да мисля негативно. Никак не е честно. И на нея ще й е трудно. Ще й тече кръв всеки месец, ще бременее, ще ражда с крясъци, ще дундурка бебе, изолирана от света и всичките си забавляващи се приятели. После ще се върне на работа, но след редуването на памперси с бананова каша, всички ще я смятат за затъпяла. Защото е майка, ще бъде бомба със закъснител за работодателя. Ще получава по-ниска заплата от мъжете. Ще й се налага да ползва химическа тоалетна, вместо спокойно да се изпишка зад някое дърво. За да й е по-лесно, ще трябва да е красива. Всички видяхме какво стана с Цецка Цачева. Старостта по-бързо ще й проличи. Цял живот ще полага невъобразими грижи, за да изглежда добре.
Днес нашата Алис е 6-месечна топка сладост. Поне засега с красотата сме се справили добре, така че имам малко по-големи надежди за нейния безоблачен живот. Само тази тежест, че се е родила момиче, ме тормози още повече. Това се дължи основно на двете доста различни една от друга роли, които мъжът ми и аз заехме след раждането. Тогава наистина започнах да завиждам на силния пол.
Преди бебето ни да се появи, бях по-скоро доволна, че ще си почина от цялото това бачкане. Да, хрумваше ми, че ще ме налегне скука, но изобщо не си представях ужаса, който ще настъпи в и без това обърканото ми съзнание. И докато летните месеци минаха в дълги разходки по парковете, заедно със суетене около малкия вързоп с големите колики, с идването на студа нещата наистина загрубяха. Сутрин мъжът ми тръгва на работа, за да отстъпи място на депресията. А тя се развива много добре, когато цял ден седиш вкъщи на изкуствената светлина на няколко лампи. Става още по-силна, когато вече почти не се виждаш с приятелите си, а около професията си свикнала до виждаш по десетина нови лица на ден.
В допълнение, кърменето не ти се е получило и се налага половин година да се изцеждаш с помпа, ето защо на всеки 3 часа трябва да си вкъщи. А през това време мъжът ми е в голям офис, в компанията на 70-ина човека. Може да излиза, да се разминава с хора, да зяпа витрините, да пазарува. И аз неистово му завиждам.
Тук, за да не останете с грешно впечатление, смело заявявам, че моят мъж въобще не бяга от родителски отговорности. Напротив, той няма нищо общо с патриархалния баща, който се прибира вечер, вдига крака на масата и чака салатата с ракия. Не обикаля барове с приятели, солидарен е. Той по-скоро се завръща натоварен като магаре с всевъзможни покупки, след което отривисто започва да се занимава с бебето. Понякога прави и салата. Винаги понася един тон мрънкане за това колко е несправедлив животът към мен.
Всъщност, животът ми на майка можеше да бъде много по-ужасен. Извадиха дъщеря ми със секцио и така дори не разбрах какво е то раждането. На следващия ден не само, че станах и се раздвижих преди останалите родилки, но правих и леки упражнения. На втория месец от раждането коремът ми беше плосък. Някъде по това време малката Алис спря да се събужда за нощно хранене и оттогава спи непробудно цяла нощ. Недоспиването ми е чуждо. Усещам, че може би малко ме мразите.
Истината е, че се чувствам сякаш съм заела чуждо място някъде. Въпреки че обожавам дъщеря си, не мога цял ден в екстаз да й подавам играчки, а тя да ги хвърля на пода. Освен това, явно съм адски чувствителна и бебешкият плач предизвиква в мен мисли за края на света. Не съм голям фен и на големите промени, а животът ми се обърна наобратно. В заключение, явно е трябвало да се родя мъж. Доказателство е и видеозонът, който е предсказал същото на нашите преди 31 години.
Понякога майка ми ме успокоява с това, че всяка жена минава по този път рано или късно. Това, разбира се, не е вярно. Няколко години майчинство? Определено не всяка жена минава през това, не и в САЩ, където майчинството е 6 седмици. Всички знаем и други примери. Разбира се, подкрепям всяка жена, която има желание да отглежда детето си вкъщи 2-3 години. Просто аз не искам да съм такава. Не всички сме еднакви.
Вярно е, че ако разполагах с неограничени средства, сигурно щях да подходя към майчинството далеч по-лежерно. Щях да готвя мусака много по-често, щях да бърша прах. Сега балансирам между работа вкъщи и отглеждане на бебе, затова не пасирам пюрета, а ги купувам готови. Осъдете ме. Да, не съм зле финансово, работя по-скоро от егоистични подбуди, за да мога аз да се чувствам малко повече човек. Но също така е факт, че моят перфекционизъм желае детето ми да има само най-доброто, а това ще е трудно постижимо без успешната ми кариера. Или без някой богат чичо, който да ми плаща сметките, но и такава жена не съм, мамка му.
За да завърша този разказ, така че да се превърне в слънчевата, прекрасна история, която сигурно очаквахте, ще ви споделя точен цитат на моя съпруг. Тези вълшебни думи дойдоха точно в отговор на моята теория, че е по-добре да се родиш мъж. А именно: „Ако погледнеш по друг начин на нещата, всъщност вие жените правите най-важното нещо, осмисляйки и вашия, и нашия живот“.
