Преди дни, след одита на Сметната палата се оказа, че клиниките, които извършват инвитро процедури у нас подават различни данни за своята успеваемост пред Центъра за асистирана репродукция и пред Изпълнителната агенция за трансплантации. Видно за всички е, че е възможно да става въпрос за злоупотреби, както в много сектори у нас. Това обаче не е най-лошото. Тъжното и напълно некоректното, е липсата на официална статистика относно броя успешни инвитро процедури в различните клиники у нас, която да ориентира двойките, за които този вид оплождане може да е последен шанс за собствено дете.
За мен темата за инвитро процедурите е много емоционална, тъй като бях съвсем близо до това да тръгна по пътеката на чакането и надеждата. И тъй като не смятам себе си за особено борбен човек, а по-скоро се отчайвам лесно, съм щастлива, че не успях да се запозная с този метод в детайли.
Сблъсках се с образа на инвитрото, когато бях на 29 години и с мъжа ми се опитвахме да имаме дете. Вече беше минало известно време, откакто се надявахме чудото да стане, но след повече от 6 месеца опити, нещата стигнаха до репродуктивен специалист. Намериха ми хормонален проблем, който лекувахме първоначално с хапчета. Сменихме лекаря, след това още веднъж и още веднъж. През това време почти ме бяха убедили да си направя трансвагинална лапароскопия – инвазивна процедура, която трябваше да ми реши проблема. Добре че в крайна сметка попаднах на своя лекар и не легнах под ножа.
Без да влизам в детайли относно клиниката и лекаря, на когото се доверих, ще ви кажа, че този специалист разкри нови перспективи пред мен. Започнахме ново лечение, като почти всички сериозни хормонални препарати, които взимах всеки месец, се замениха от една инжекция в дупето.
Въпреки всичко, нещата не се получаваха и моята лекарка ми предложи да подам документи към Фонда за асистирана репродукция. Край. Това беше. Думата „инвитро“ беше казана, картите бяха сложени на масата. Това беше първия ми сблъсък с нея и той беше като удар с парен чук. Същевременно обаче лекарката ми беше напълно спокойна и с най-милата си усмивка ми обясни, че инвитро процедурите са нещо хубаво, което помага на много, много двойки с репродуктивни проблеми.
До този момент някак мислех, че при мен няма да се стигне до инвитро, но след този преглед седнах и започнах да чета. Толкова много човешки истории, толкова надежда, толкова щастие. И в същото време страшно много сълзи и разочарование. Всичко това събрано в една медицинска процедура за около 5000 лв.
Инжекциите при мен продължаваха, но без ефект и така, плавно и методично, в съзнанието ми се настани идеята, че сигурно ще се подложа на инвитро оплождане. В крайна сметка, човек се примирява с много неща, особено ако цената е зачеването на дете. Ето защо, когато в един ден от месец септември не успях да отида за поставянето на инжекция, не го приех много тежко. Нали имах инвитрото.
Тук ще превъртя малко лентата и ще ви кажа, че месец по-късно разпращах на приятелките си снимка с тест за бременност и въпрос „Виждаш ли втора бледа черта?“. Още два теста потвърдиха моята диагноза – бях бременна. А когато дойде моят ред във Фонда за асистирана репродукция, дъщеря ми беше вече на 2 месеца.
Бях си запазила мястото сред чакащите по лекарска препоръка, а в последните месеци от бременността просто забравих да се отпиша. Когато ми се обадиха, че редът най-после е стигнал до мен, се навършваше една година от подаване на документите ми там. Това ме накара да се замисля сериозно над някои неща.
Много от двойките, записани в списъка на Фонда, разчитат държавната субсидия да им даде шанс за рожба. Чакането обаче е около година, ето защо тези двойки нямат време да си играят на проба-грешка с различните клиники и то на сляпо, без да разполагат със статистика за реалната успеваемост на процедурите. За всички тръгнали по този път е ясно, че гаранция за зачеване от първия път няма, няма и от втория. Но това не означава, че процедура, която струва 5000 лв. не бива да бъде абсолютно прозрачна и с ясен рейтинг спрямо различните лечебни заведения, извършения от тях брой оплождания, реално родени деца и възраст на жената.
Препоръките след одита настояват за това Центърът за асистирана репродукция да изисква тези данни от всички клиники, с които подписва договор, както и да наложи контрол върху документацията, която те му предоставят. Надявам се това да се случи възможно най-скоро, защото никак не е нормално да търсите информацията онлайн и да не я намирате никъде, докато междувременно има рейтинг на парфюми, телевизори, парочистачки, изкуствени мигли, прически, ноктопластика и памперси.
Не е нормално и една гигантска социална мрежа, в която си губите времето и следите бившото си гадже, да може да ви даде демографска статистика, с която да защитите докторантска теза, а когато говорим за така желаното бебе, клиниките у нас да мълчат. Извинявайте, но медицината не беше ли сравнително точна наука?
За щастие, преди няколко месеца на онлайн хоризонта все пак се появиха няколко цифри. Те не са официално обявени от клиниките, а са изискани от Clinica.bg и предоставени от Изпълнителната агенция за трансплантации. Статистиката е за 2015 г. и показва, че в общо 33 заведения, които извършват инвитро оплождане, са направени 10 566 процедури, от които 3009 клинични бременности и 2499 родени деца. На фона на тези данни успеваемостта на инвитрото у нас е 20%.
Ако сравняваме този процент с шанса за естествено зачеване, числата са общо взето идентични. Ако обаче направим паралел със статистиката на други инвитро клиники в чужбина, нещата не са в наша полза. Само че, каквото и да коментираме оттук нататък, ще бъдат само интерпретации, тъй като у нас официални данни няма.
Няма как да не се замислим защо клиниките крият своя процент на успеваемост. При положение, че дори в близки до нас държави като Турция, шансът нещата да се получат е по-голям, явно заведенията у нас се чувстват заплашени. С отварянето на границите и глобализирането на света като цяло, много двойки вече търсят алтернативи другаде. Тези, които имат възможност да го направят. Но какво се случва с останалите?
Всички други чакат. Къде търпеливо, къде със сълзи на очи, къде с гняв и истерия. Времето минава, с него шансовете на жената намаляват още повече. След първата инвитро процедура идва втора, после още една. И никой отстрани не знае колко надежда се трупа в сърцето на една двойка и после колко отчаяние. С всяко следващо инвитро.
Затова се обръщам към всички репродуктивни специалисти, които работят в полза на тези двойки. Знам че не са малко и знам, че много от тях са прекрасни професионалисти. Сигурна съм, че зад липсата на статистика стои не само страх от конкуренцията навън и алчност за парите от още и още повторени процедури. Имайки представа какво е цялото положение в страната, мога да предположа, че и клиниките, и лекарите в тях се сблъскват с много проблеми. Наясно съм, че в САЩ разполагат с апаратура, изследвания и опит, за които ние можем само да мечтаем. Ясно ми е, че нищо не е еднозначно и нищо не е идеално.
Но също смятам, че желанието да имаш дете е най-естествената и същевременно висша цел, на която просто трябва да бъде отговорено. На всяка цена и с всички възможни средства. Без лимити, без нужда от заеми, без тайни. Ето защо е време статистиката относно успеваемостта на инвитро процедурите да се появи, а заедно с нея и конструктивен дебат относно защо е такава и как можем да я променим.
