Иванка Могилска е сред онези съвременни български автори, които ни дават надежда, че малката ни родина все още е населявана от таланти. Въпреки че самата Иванка не иска да бъде определяна като човек с дарба, това е точно така и зад белия лист тя ни го показва ясно.
Могилска има зад гърба си 5 издадени произведения, обича да пътешества и да ни разказва истории. Освен това е копирайтър на свободна практика.
Най-новата книга на Иванка Могилска са кратките разкази „Тая земя, оная земя“, които редакторът Мария Донева окачествява като „очарователни със своята крехкост и краткост“. И още: „Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после дълго отшумява в читателя.“ Част от тези разкази могат да се чуят или прочетат от специално посветената на книгата уебстраница.
Днес Иванка Могилска е наш гост, за да ни разкаже за вътрешния свят на хората, за миговете, тайните, любовите, случайностите и вдъхновенията.
1. Съвсем наскоро излезе най-новата ти книга с разкази „Тая земя, оная земя“. Историите са кратки, но пък се настаняват право в сърцето. Поне при мен се случи така. Какво те вдъхнови да пишеш за миговете и за вътрешните светове на хората? Всъщност, реалността и душевността ли са двете земи в разказите?
Душевността също е реалност. Ако не беше, щеше да е доста сиво, сухо и тежко да се живее. Надявам се, че всеки читател ще припознае в разказите своите две (че и повече, защо да не са повече?) земи.
Ние рядко говорим един с друг за вътрешните си светове, за големите събития, които се случват вътре в нас, докато отвън изглежда, че всичко си е по старому – ходим на работа, на почивка, пазаруваме. Не сме свикнали, не умеем, не е прилично, ако щеш. Изказани на глас тези неща звучат странно, фалшиво или претенциозно. А всъщност това е най-съществената част от живота ни. И най-интересната част от живота на хората, които обичаме, или които искаме да опознаем.
Това ми се струва достатъчно вдъхновяващо – надникването в тайна, забранена територия. А и ако някой, четейки историите, си спомни за своите важни мигове, за онези останали скрити от чуждо око катастрофи и победи, надявам се да се успокои, да се почувства по-малко самотен.
2. В един от разказите споделяш историята за неродено дете през призмата на неговото мече Силенцио. Това е една много, много трудна тема. Как успяваш да я предадеш така леко и право в душата? Как пишеш за тайните, неказаните неща в живота изобщо?
На първия въпрос нямам отговор. Някои истории просто идват готови. Това е един от малкото разкази, които не съм редактирала изобщо. Оставих го така, както се появи на листа за пръв път.
Колкото до тайните и неказаните неща, според мен е важно и интересно да се пише именно за тях. Така, докато четем, научаваме повече за другите и за себе си. А това ни помага да проявяваме повече разбиране и състрадание към нас самите и към околните. Всеки си има тайна, независимо каква – страшна, смешна, глупава. Ако по-често си напомняме това, може би няма да съдим околните толкова прибързано, категорично и сурово. Което е стъпка към един по-приятен за живеене свят.
3. Знам, че обичаш да пътуваш. Това ли е основният ти източник на вдъхновение?
Всичко е източник на вдъхновение за мен – пътуването; книгите, които чета; разговорите с интересни хора; трудностите, които срещам в ежедневието си; чешитите, които виждам на улицата; сянката, която пълзи по стената на дневната; липата пред прозореца ми; хубавата музика.
Но докато пътува човек е по-концентриран в това да гледа, да опознава, да изучава, да търси интересното. През останалото време често е твърде зает да решава ежедневни проблеми. Затова се опитвам да не губя свежия поглед на пътешественика, да пътешествам през дните.
4. След всички пътешествия, иска ли ти се да живееш някъде другаде?
Не. Старая се да живея за постоянно предимно в себе си и в хората, които обичам. С тях обикновено ми е добре навсякъде.
Научих се да не бъркам сладкия живот на пътешественика с този на заселника.
5. Четвъртата ти книга „Внезапни улици“ също ни води из различни кътчета – по света и у нас, наяве и във въображаеми светове. Всичко в романа е умело навързано, за да събере накрая всички криволичещи улички, но много силна движеща сила е случайността. Ти вярваш ли в нея, каква роля й отреждаш?
Когато започнах да работя по „Внезапни улици“, исках това да е роман на случайностите, защото те живо ме вълнуват. Вярвам, че случайностите, които връхлитат точно определен човек не са случайни, а са естествена последица от неговите собствени действия. Само че те са като чудото – нещо, от което виждаме само крайния резултат, а не успяваме да проследим целия процес. Затова и то изглежда толкова невероятно, необяснимо, магично.
6. Отново във „Внезапни улици“, един от главните ти герои посвещава цял един живот на любовта, страда по нея, строи й цял град, но не го завършва. На какво мислиш, че са готови хората от любов? Лекува ли се тя с времето?
Главният герой в романа посвещава цял един живот на любовта, но от друга страна именно това му позволява да реализира таланта си. Вярно е, страда, търси, но в същото време успява да създаде и да преживее неща, за които другите само си мечтаят.
Всяка любов е различна, не мисля, че има неща, на които по принцип са готови хората – все едно от любов или поради друга причина. Опитвам се да внимавам с големите думи. Ако някой каже, че е готов на всичко за любовта, когато това „всичко“ дойде, може да се окаже разочарован от себе си. И обратно, има хора, които не мислят особено какво биха направили от любов. Те просто обичат и действат винаги така, че обичаният да е, доколкото е възможно, ненаранен и да се чувства добре.
Има любови, които се изчерпват, утихват с времето или се превръщат от романтична любов в стабилно приятелско чувство. Има и такива, които остават, разгарят се. Наистина, всяка любов е различна.
7. Освен с проза, ти се занимаваш и с поезия. Какво те насочи към този жанр? Как човек открива в себе си дарбата за писане на стихове?
Всъщност не съм се насочвала съзнателно. Приемам себе си по-скоро като разказвач на истории. Всяка история иска своята форма – стих, разказ, роман. Аз просто ѝ се подчинявам и я следвам.
Избягвам да мисля за себе си като за човек с дарба. Предпочитам да съм човек, който не може да не прави това, което прави и да се забавлявам с всичката работа, необходима, за да се получи добра книга.
8. Имаш ли любим стих или цитат, който стои запечатан в съзнанието ти?
О, помня много стихове наизуст. Често си повтарям един или друг, защото музиката на думите му, ме успокоява. Днес, на прима виста, се сещам за три:
„Понякога напомня малко на
онзи образ на смъртта,
за който разказваше баба ми в своите приказки.“
Хавиер Еро
„Нараства ми сърцето,
раздалечава хоризонти.“
Висенте Уидобро в превод на Никола Инджов
„Тези есенни листа
Тези есенни листа, които покриха земята,
ако можеха да не падат тъй безразборно,
да не падат с такава апатия,
да не бъдат толкова обърнат гръб,
толкова вдигнати рамене,
толкова край.“
Костас Монтис в превод на Яна Букова
9. Работиш и като копирайтър на свободна практика. Сподели ни честно – по-лесно ли е да работиш откъдето и да е с лаптоп, отколкото със стандартно работно време в офис?
Няма лесно. Всяко от двете неща си има плюсове и минуси, и човек си избира кое го устройва повече. Аз се чувствам по-добре, когато разполагам с времето си, общувам с клиентите директно и решавам сама дали да поема дадена поръчка или не. Имам приятели, които се чувстват по-комфортно в офис със стандартно работно време. Важно е човек да е доволен от себе си и да е готов да плати цената за избора си. Другото са подробности.
10. Дежурен въпрос, но сега накъде? Имаш ли вече родена идея за нова книга?
За нова книга все още не. Аз пиша бавно, обичам да обмислям хрумките си, да пробвам, да редактирам. Но най-вече, между две книги предпочитам да има период, в който само чета и то много, гледам постановки, филми, и пътувам. Това ми помага да си заредя батериите. Сега е такъв период.
