Мили момичета, скъпи съотечественички, ние сме болни. До една. Не се шегувам. В нас живее паразит. Не знам дали е еволюирал естествено, или някой го е разработил в лаборатория. Знам само, че е тук. Пропълзял е през очите ни, докато сме гледали някоя реклама на прах за пране или филм за спретнато американско предградие, населено със спретнати американски семейства. Гмурнал се е в ухото ни онзи първи път, в който баба ни ни е питала „Ти ли си най-добрата в класа?“. Шмугнал се е през порите ни, докато сме минавали покрай някой от билбордите с мацка с идеално лице. Все едно как, паразитът отдавна, много отдавна се е заселил в нас и си живее щастливо.
Представям ви най перфектния от всички паразити – Нуждата-да-си-перфектна. Той е ужасяващо гаден във всички етапи от живота ни, но безспорно достига пълния си капацитет, когато станем майки. Защото като майки сме най-податливи на основния му механизъм за контрол, а и най-сигурния признак, че сме го прихванали – чувството за вина.
Въпрос: Добре де, как да разбереш дали си лепнал паразита, или просто се стремиш към съвършенство? Нали това, второто, е много хубаво, то движи света към прогрес и така нататък…
Отговор: Този паразит е труден за откриване, именно защото се маскира като стремеж към съвършенството. Но е точно обратното. Стремежът към съвършенство означава да се радваме не на резултатите, а на процеса. Процеса, чрез който се учим, развиваме се и непрекъснато преодоляваме собствените си ограничения. То е начинът утрешната супа да ни се получи по-добре от днешната, но без днес да се самобичуваме, че не ставаме за нищо, щото една тиквичка не можем да сготвим като хората. Да се стремим към съвършенство означава да приемем, че ще се учим цял живот и да се чувстваме щастливи докато го правим. Нуждата-да-сме-перфектни не се интересува от процеса. Тя иска резултати СЕГА. Веднага. Да си бог на смяната на памперс в момента, в който се прибереш от родилното с първото си дете. Да изглеждаш като оная от списанието. Да готвиш като оная от 24 китчън. Да кърмиш като онея във форумите.
Забелязвате ли колко като-та се наложи да използвам при описанието? Това е защото, за разлика от стремежа към съвършенство, при който се учим да правим все по-добре нещата, които ни идват отвътре, Нуждата-да-сме-перфектни ни кара да се опитваме да се впишем в образи, които са ни наложени ОТВЪН. И ние да имаме такива глезени. И ние да кърмим на поискване. И ние да ИСКАМЕ да си останем вкъщи с детето. Но ние сме родени с нашите си глезени, с нашите си млечни жлези и, за добро или лошо, с нашия си характер. Онзи образ отвън не е нашият образ. И вината от това, че не можем да го постигнем, се загнездва в нас и се превръща в постоянен спътник.
Ето я разликата: стремежът към съвършенство е щастието да ставаш все по-добър. Паразитът е вината, че все не си достатъчно добър. Тази вина измъчва майките толкова постоянно, че не е чудно, че се взривяват, ако някаква непозната баба в парка им направи забележка, че бебето е без шапка. Какво ни кара да вземем толкова навътре тази баба, която иначе мирише странно, има мустаци на твърде много места и май като цяло е възмутена от всичко на света? Паразитът, който е оголил нерв, мили момичета. Ако не беше той, щяхме да си продължим спокойно по пътя и да се усмихнем на поредната старческа глупост.
Пишейки този текст, мислих доста и за любимите ми форумни отличнички. Сещате се: аз измих чиниите, изкъпах детето, изчистих къщата, правих изумителен секс с мъжа ми, уших нов слинг, сготвих био супа от био картоф, който отгледах сама в био саксия и ВСИЧКО ТОВА В ПОСЛЕДНИЯ ПОЛОВИН ЧАС! И отдолу коментари: аз направих същото, но за 15 минути!; пък аз го направих за 10 ДОКАТО кърмех близнаците ЕДНОВРЕМЕННО! @Хортензия, на по-горния ти пост, че си спряла да кърмиш, мога да кажа само, че всеки сам си решава, но аз НИКОГА, ама НИКОГА няма да спра, защото за мен некърменето е БЕЗОТГОВОРНО!
Четеш и си мислиш: леле, аз колко съм зле.
Имаше момент, в който такива надпревари по перфектност ме изкарваха леко извън кожата ми. Сега обаче разбирам, че те са механизмът на паразита да се размножава, като кара едни приемници да заразяват други с чувство за вина. Днес смело мога да кажа, че прощавам на тези жени. Разбирате ли, те също си носят паразита, който им прожектира образа на перфектната майка. Те също страдат, защото не могат да се превърнат в този образ. Единственото, което е по силите им, е да приличат на него външно. И те крещят виртуално многобройните си геройства, повече на себе си, отколкото на нас. Защото ако успеят да изглеждат перфектни, може би, поне за малко, ще успеят да се почувстват перфектно.
Това, разбира се никога не се случва. Защото паразитът е адаптивна гад. Той се развива и непрекъснато обогатява модела на перфектната майка с нови и нови характеристики, които няма как да бъдат постигнати, като черпи с пълни шепи от реклами, роднини, далечни познати, случайни майки в парка и, разбира се, фейсбук.
Добре, а какво можем да направим, за да се избавим от проклетия паразит? Много просто. Можем да изкореним чувството за вина. Можем да оставим гадта да умре от глад.
Да осъзнаем, че ние и само ние познаваме най-добре себе си и своето дете и имаме право не само на собствените си решения, а и на собствените си грешки. Вярвам, че децата научават най-много за света от наблюдението над своите родители. И не знам за вас, но аз не искам дъщеря ми да види жена, която се страхува да допуска грешки, затова се преструва, че никога не го прави. Искам детето ми да знае, че е ОК да не сме перфектни. И че е важно да правим грешки. За да се учим от тях.
Можем да помислим малко и да видим, че онази Перфектна майка, с която непрекъснато се сравняваме, не съществува. Тя е измислена. Да страдаме, защото не можем да кърмим като нея, е все едно да страдаме, защото не можем да изкарваме еднометрови ножове от кокалчетата на ръцете си и да режем лошите като Улвърийн (което между другото означава Росомаха, а не Върколак и нищо на света не може да ме накара да напиша този сбъркан превод, извинявайте за отплесването).
Да, зад американското предградие, в което искаме да живеем, стои цял снимачен екип, мацката на билборда, на която искаме да приличаме, е преправена на Фотошоп, а баба ни, дето ни кара да се сравняваме с другите в класа, е… ами просто малоумна. И мечтая за деня, в който светът ще се промени, хората няма да се съдят едни други, без да се разбират, бабите ще осъзнават, че ако нещата продължат завинаги да се правят, както са ги правили те, светът няма да мръдне на йота, и всички рекламни кампании ще са като ей тази на Dove за истинските майки:
Мечтая за деня, в който вселената ще спре да изобилства от неща, които да ни карат да се чувстваме виновни. Само дето подозирам, че ние няма да видим този ден. Дано поне децата ни да го видят.
Това, което можем да направим, тук и сега, е да обърнем погледи навътре и да видим истинските майки. Майките, които сме. Да ги видим с техните истински сили и слабости. Да се порадваме на силите. Да поработим над слабостите. Само така ще оздравеем.
Защото има само едно нещо, което трябва да приемаме, за да изградим имунитет срещу най-опасния паразит на света. Себе си.
