Когато преди година и няколко месеца съдбата ме дари с партньор, на който да разчитам, не подозирах какво ме очаква.
След няколко романтични пътешествия, небрежни скарвания, семейни гостита и очарователното откритие, че се разбираме подозрително добре, настана време и аз да се превърна в партньор. А именно – да поема „отговорност за домакинството“, да взема „бита в топлата си прегръдка“ и да „бъда жена“.
Знам, че повечето жени мечтаят в един момент да се разхождат из ИКЕА бременни и/или влюбени, заедно с мъжете си и да избират бурканчета за подправки и различни цветове закачалки за дрехи.
Перспективата тази картина да се сбъдне и за мен, ми носи уют, но честно казано, дори и към момента се чувствам по-скоро като Мерил Стрийп в „Извън Африка“, когато се бореше със слонове, които се опитваха да нахлуят в новия й дом.
В новия ми дом няма слонове, а само огромен котарак, но не съм сигурна,че това улеснява нещата.
Разбира се, правя опити да хвана нещата под контрол.
Миналата седмица реших да поема инициативата и да взема някакво решение относно обзавеждането. Избрах синьо стъкло, което да покрие масата, тъй като по мои собствени наблюдения, тя се цапа твърде лесно и се чисти твърде трудно (много се гордея с това заключение – разкрива откривателския ми дух).
Въпреки че не аз взех размерите, някак успях да ги предам грешно на производителите, вследствие на което се сдобихме с огромно, криво парче синьо стъкло, което не можем да оползотворим по никакъв начин.
Моят любим не се отчая и ме насърчи да продължавам да опитвам, макар да не съм сигурна, че финансите ни позволяват тези скъпи напъни за успешна покупка.
Вероятно фактът че имам гърди, означава,че трябва да се чувствам в кухнята толкова естествено и комфортно, колкото се чувства Майли Сайръс на концерт по организъм.
За съжаление, когато застана в рамките на това пространство, тематично отделено от хола, в който се лежи на диван и се четат книги, сякаш всичко наоколо става враждебно.
Керамичните котлони се взират в мен със слепи очи, безмълвни за това кое копче трябва да натисна, за да сваря яйце; миялната машина отваря страховитата си паст, само за да ми разкрие, че съм сложила купичките наобратно, вследствие на което предполагаемо чистата посуда е пълна с мръсна вода, а пералнята издава уж приятелски звуци, които отекват в ушите ми като зловещи подигравки. Един безкраен рефрен…
„Никоганямадаминаучишпрограмите…
никоганямадаминаучишпрограмите“.
Общо взето цялата кухня, лъсната, красива и нова, в моите очи е някакво Стивън Кинг-ско изчадие, което ме наблюдава внимателно и чака да направя една погрешна стъпка,за да ме сграбчи за гърлото.
Разбира се, моят любим ми дава някои напътствия, благодарение на които страхът от адското помещение става по-поносим.
От него например разбрах,че оризът и брашното не се складират в мокри буркани, тъй като впоследствие мухлясват, както и че когато една консерва е отворена, съхранението й след това не би следвало да се осъществи обратно в шкафа, а в хладилника.
Със сигурност това са знания, които се предават генетично през пъпната връв, тъй като всички, с които споделих новонаученото, ми се присмяха.
Оттук ясно следва изводът,че имам дефектна пъпна връв – дали това може да обясни и липсата на физическа гъвкавост?
Друга информация, която вероятно се предава между членовете на тайно общество е присъствието на сирене в баницата със сирене.
След като се допитах до майка ми и баба ми за рецепта за баница със сирене, с радост и ентусиазъм ми бяха дадени два варианта за въпросната, но никой не счете да ме уведоми,че към всичко останало се добавя и сирене.
Може би ви се струва твърде очевидно, но в своя защита ще кажа,че не всичко, което се съдържа в заглавието на нещо, се съдържа и в самото нещо.
Бобът по манастирски не се вари в манастир, за куцо пиле с домат вероятно се купува нормално двукрако пиле (за справка за „Куцо пиле с домат“ – кулинарната книга „1500 рецепти за всеки ден“,издателство Букмарк Пъблишинг), а пък само може да се надяваме,че в овчарската салата няма съставки от истински овчар.
Защо тогава никой не счете за необходимо да ме предупреди,че в баницата със сирене се слага сирене?
Разбира се, не беше фатално. На учудения въпрос на Л. дали няма да сложа и сирене, със самочувствието на една софийска Марта Стюарт, отговорих, че няма да слагам сирене, тъй като приготвям класическа баница.
Това, което правя най-добре в живота е да се отказвам.
Правя го без-от-каз-но. По всяко време и във всяко начинание. Този път обаче съм се заинатила, тъй като домакинството не е като жълтия колан по таекун-до. Да си домакиня е за цял живот.
Затова отидох на пазар за тенджери. Учудиха ме две неща: първото беше простият факт, че цената на някои хубави тенджери далеч надхвърля минималната заплата в страната ни. А вторият беше броят на продавачите, които боравят умело с думата „касерола“.
Светът на касеролите е примамлив и обещаващ – различните цветове съдове умоляващо като сирени подмамват към лесен уют и пълно щастие – само срещу сумата от 1326,48 лв. комплекта. На промоция до 15 септември.
При пердетата е още по-интересно.
Проявих смелост и отидох да избирам пердета сама, справяйки се със сериозен проблем, наречен „прозорец, влизащ в скосение“.
Двайсет минути по-късно позвъних на благоверния ми с овчи глас. Просто не можех да се справя. Щандовете с пердета ме караха да пожелая времето на Тодор Живков с ясна плам в сърцето.
Имаше толкова много цветове, видове и десени, че изборът беше на границите на човешките възможности. Особено за човек като мен, чиито способности за избор винаги са били лимитирани – колебанието между плюшен син слон и плюшена бяла мечка резултираше в уртикарии и животоспасяващ „урбазон“ още в детството.
Преди да вляза в магазина си представях как разглеждам килими и пердета с игрива стъпка, отмятам коси и пипам тъкани с разбиращ поглед до момента, в който не съзра перфектното перде,в което да се влюбя на секундата и да възкликна: „Ето я! Това е нашата завеска! Ще стои чудесно на тухличките на холната масичка, има елементи от шарката на паркета и е едновременно свеж акцент и ненатрапчив фон за диванчето!“.
Можеше дори да направя лек пирует във въздуха с усмивка на находчив млад дизайнер, изровил от ъгъла на някой антикварен магазин съвършения сервиз.
Вместо това, още с прекрачването в магазина изкиселях при вида на небивалия избор от тъкани.
Пипах ги с намусена физиономия, дъвчейки нервно кичур коса и дори не можех да реша кои ми харесват. Може би минута преди да изпадна в кататонен ступор пред милионите пердета, нахакано попитах консултантката какво ще препоръча за прозорец, включен в скосение.
Ако отговорът беше „Нищо не може да се направи“, вероятно щях да се почувствам по-добре, да се амбицирам и да измисля начин, по който да се направи.
Уви, госпожата беше пълна с идеи как да се справим с тази интериорна особеност и ми изнесе 10-минутен моноспектакъл по зададената тема.
В началотo бях нащрек, но след третото повторение на думите „перделък“, „текстил“ и „стопер“ пред очите ми започнаха да проблясват звездички.
Малко след това пристигна на помощ и любимото ми момче, но наместо да ме облекчи, императивно избирайки надиплена кафява завеса в средновековен стил, той изля вероятно месеци наред събирания гняв и ми каза да избера каквото ми харесва.
Усещайки, че съм само на два пункта от пълното отчаяние, зарових ръце в наръч шибани платове, търсейки пролука в скалата или иначе казано нещо набелязано, което ми харесва. Измъкнах се от ситуацията, тръгвайки целенасочено към мокетите с лъжата, че съм набелязала страхотен конкретен мокет.
Опитите продължават. Обзавеждането на нов дом трябва да е емоция, светла почти колкото слънцето. Както и ходенето на море трябва да е „Жестоко,човек. Много добре си починах/ Голям купон беше“. Да, ама понякога не е.
И в това няма нищо нечовешко, психопатично или престъпно.
Понякога морето е низ от вируси, скандали, интриги, счупени крайници, скъсвания с половинки и странни инциденти с животни. Друг път гледката на слънцето, което се излюпва от черупката си като яйцето в картината на Дали и облизва морето със слънчевия си сутрешен дъх, може да ни напълни с благост и смисъл.
Така е и с домакинството.
Някой ден може да чуя песен в тракането на тенджерите, а ноздрите ми да се напълнят с бъдеще, което мирише на канела от сладкиша, който може би ще се опитам да приготвя.
Нищо, че сигурно няма да става за ядене.