Готови ли сте да научите кои са „Нещата, на които ВСЕ ОЩЕ не ни учат в училище“? Ще ви подскажем – „Нещата, на които все още не ни учат в училище, са именно тези, на които винаги сами се научаваме…“
Оценките, лъжите, високите очаквания, та дори и смъртта, са представени в дванайсет нови забавни и истински истории за тийнейджъри. Автор е интернет сензацията и един от първите родни инфлуенсъри Емил Конрад.
Това е втората му книга, в която той дава отговор без филтър на въпроси като:
Книгата „Нещата, на които ВСЕ ОЩЕ не ни учат в училище“ (oт издателство Ciela) се появява 10 години след първото революционно издание на „Нещата, на които не ни учат в училище“.
Специалното издание се появи в книжарниците на 24 февруари, а представянето ще бъде на 9 март малко след 12:00 ч. в „Theatro отсам канала“ (ул. „Върбица“ 12).
В края на събитието почитателите на популярния създател на съдържание с над 2 000 0000 гледания в TikTok могат да получат своето копие от книгата с автограф и да зададат своите въпроси.
Входът е свободен, а своето място всеки може да запази ТУК.
Звездата разказва за хората, които е загубил, и за уроците, които е научил. За разочарованията, които е преживял, но и за опита, който е натрупал по пътя. И ни напомня, че по-важно е не да се съревноваваме с другите около нас, а да слушаме своя собствен глас.
Сред „Нещата, на които все още не ни учат в училище“ блестят и истините, които си струва редовно да си припомняме. Като това, че щастието обича тишината. Или че постоянното желание за валидация може да действа като наркотик. И че чувството за хумор и иронията винаги помагат, в каквато и каша да се забъркаме!
Из „Нещата, на които все още не ни учат в училище“ от Емил Конрад:
„…1
СЪСТЕЗАНИЕ
***
В днешно време абсолютно всичко стана състезание. Какво си облякъл. С кого се познаваш. Какво си си купил. Какво притежаваш, ама материално. Да не си помислите, че някой се съревновава какво притежава интелектуално. Не. Състезаваме се за повърхностни и нестойностни неща, които по-скоро изпиват всичко жизнено и естествено от нас, докато започнем да изпитваме само моментална и краткотрайна задоволеност от всичко изкуствено, с което се стимулираме, за да се разсейваме от всъщност важните за нас неща от живота.
Като виждам как всички са се опънали в лицата и са си налели с хиалурон устните, за да се състезават кой изглежда по-добре, по-секси, по-млад. Ама не изглеждате секси и млади, изглеждате безумно и глупави. А вярвам, че не сте, но сте дали свобода на тези ниски чувства, които са дали превес във вашето съзнание, и сега не само не сте подхранили себе си с нещо стойностно, а дори се опитвате да заличите каквото е останало от вас. Търсейки себе си, тотално сте се изгубили. Не е идеята всички да сме еднакви, не е идеята всички да можем да си отворим едни на други телефоните с лицево разпознаване, защото сме се превърнали в една и съща маска, която слагаме, за да не се види наистина кои сме ние всъщност.
Състезанието ни трябва да бъде насочено към нещо градивно, към нещо, свързано с нас, което да надгражда, а не да разгражда душите ни и да ни превръща в аватари, които нямат никаква идентичност.
Аз самият имам един тотално ирационален страх, а именно, че ще стана на деветдесет години и всичките ми близки и приятели ще са умрели и ще остана съвсем сам. Това е нещо, което се зароди в мен преди около година и до голяма степен причината за това е именно леля ми, която е на осемдесет и осем и може би проектирам нейния начин на живот с тази вече реалистична за мен представа какво би било, ако аз съм на тези години и как всички около мен вече няма да ги има. За няколко мига успявам да превъртя толкова напред лентата и да изпадна в такива крайни състояния, замисляйки се как бих се чувствал на деветдесет. А ако трябва още толкова години да се състезавам с всички и всичко ми е писнало? Не искам. Искам по-бързо да спре да ми пука и да спра да се състезавам. Не са ми нужни състезания, а спокойствие. Няма нищо на този свят, за което повече бих се съревновавал и към което повече бих се стремял освен вътрешен мир. А най-много май се състезаваме със самите себе си и трудно можем да надбягаме мечтите си. Аз например далеч не съм си представял, че ще имам възможността да издам дори една книга, а ето че сме тук десет книги по-късно. Винаги нещата, които планираме, ни излизат през носа и никога както точно сме ги планирали. Мисля, че това е чарът на свойството ни да се състезаваме. От бързане, от зор правим най-сладките провали, а един ден за тези неща ще разказваме най-много и най-смешно ще ни бъде. Разковничето май е да рискуваш и да му мислиш, ама не чак толкова, че да те откаже от това да следваш мечтите си дори и когато ти се струват нереалистични…“
Вижте още:
