В метрото едно момченце, вероятно 4-5 клас, пътуваше с майка си. На една от спирките се качи тяхна позната, погледна недоумяващо детето, което беше с насинено око и спукана устна, попита какво се е случило и майката лаконично обясни: „Едни негови приятелчета го пребиха…” Ние с останалите пътници се спогледахме и се почудихме, че щом „приятелчетата” така са го подредили, какво ли щеше да е, ако бяха само „познати”, или, не дай Боже – непознати. Жестокостта щеше да е по-голяма!?
Мина време, срещнах познато момче. Припряно ме попита дали съм го гледала по телевизията. Не, не бях. Съжалих,че съм пропуснала, ако е спечелил златен медал от олимпиада по математика или спортно състезание, или е бил първенец в някаква друга надпревара. Нещата се оказаха много различни. На въпроса ми по каква причина е станал медийна знаменитост, то ми отговори: “Еми, нарЪгаха ме…с брадва.” Като негова бивша учителка, можех да обсъдя значението на глагола, но като майка веднага попитах кой, защо, как, какви са последствията за него, за бандита. Получих вяли отговори, защото по-важното беше, че са го давали по телевизора в ролята на жертва. Това сякаш му харесваше.
Един ден на улицата група момчета се уговаряха да отидат до двора на близкото училище. Говореха високо, превъзбудено и ентусиазирано, ще речеш, че ще се изиграе футболен мач, ще има мажоретки и спортният дух ще витае усмихнат над тях. Нищо подобно. Отивали до там, за да се бият, без повод, без причина. Ей, така, когото сварели натупвали набързо и офейквали – от любов към спорта. Момчетата бяха добре гледани и хранени, здравички, не се поддаваха на убеждения. Теглиха ми една цветиста псувня и в глигански тръст тръгнаха да осъществят намеренията си.
На фона на това анонимно биене, обявата в един сайт направо ми звучи коректно – „Бия срещу заплащане до 11-годишни”. Човекът ясно беше преценил възможностите си и не се нагърбваше с непосилни задачи. Той беше ръката на възмездието и не се мяташе в безпричинни схватки. Неговите евентуални работодатели сигурно имаха причини да търсят отмъщение и залагаха на сигурното – на батко-побойник.
Насилието върху деца – от възрастни и връстници е често обсъждана тема. Но ние само се плъзваме по повърхността, само констатираме или съобщаваме като сензация. А агресията взема все по-застрашителни размери.
Едни казват – „от телевизията е”, други обвиняват семейството, трети хвърлят вина върху училището, някои набеждават жестоките компютърни игри. Истината е, че всички тези фактори оказват въздействие. И може би, ако децата изразходват енергията си за положителни неща – игри на открито, помощ в дома, негативната енергия ще се трансформира в добротворческа.
Но психолозите могат да кажат какво трябва да се направи, за да не се пребиват „приятелчета”…
