Въпросът дали детето ни да ходи на държавна детска градина или на частна си задаваме само, ако можем да си го позволим. За съжаление, много не могат. Пак за съжаление, някои могат, но не са случили. Ето го нашия опит:
Решихме да изпратим близнаците в държавна с аргументите, че и ние сме минали от там и сме станали хора, че сме чували всякакви оплаквания от частните, че четиридесет лева не са петстотин, в случая по две т.н.
Приехме за нормална многоседмичната истерия и нежелание на децата да ходят, агресията, за която чувахме всеки ден, Никола, който се превърна в страшилището, което ги бие и остана нарицателно за невъзпитание и до ден днешен, списъците с перилни препарати, мокри кърпи и какви ли не битови принадлежности, които изискваха и знаем, че се отправят към домовете на госпожите – нормално, бедна държава.
Първата лампа ни светна, когато ни помолиха да съберем пари за телевизор. Не за играчки, не за книжки, не за някакви материали – телевизор. Нормално, как иначе да приковеш вниманието на 32 деца.
Втората лампа беше много по-ярка. Взимайки децата една вечер, ми беше връчен плик с репликата: „Синът ви се наака днес, тук са мръсните дрехи.” Вцепених се, защото това не се беше случвало повече от година. Бях сигурен, че причината е някакъв огромен стрес, но си казах, че аз отглеждам мъж, а мъжът трябва да се учи да преодолява всичко. Вкъщи дойде голямата изненада. Отворих плика и видях как в него старателно е загънато детското ако. Цялото. Побеснях! Тръгнах с децата на следващия ден и по пътя репетирах безпощадния си монолог. Видях госпожата и попитах: „Това загънатото от вчера някаква наказателна акция срещу нас ли е, някакъв намек, че не сме ги научили да си казват ли беше?” Дори не си спомням какво ми отговори изтормозената женица, която има една единствена цел – към 18 часа да ти ги предаде живи. Простих й.
Третата лампа светна, когато видях репортажа за учителката, която им лепи устите, за да спят следобед. Загледах се и разпознах нашата детска, нашия коридор, съседната стая и пребледнях. На десет метра от децата ми някой лепи усти! Това беше, с жена ми ги спряхме веднага и започнахме да се оглеждаме за частна.
Намерихме една наблизо, проучихме я и си направихме плаваща среща. Нямаше конкретен час. Никой не беше подготвен, че ще пристигнем точно тогава и никой не се преправяше, за да ни впечатли. Първо забелязах как едно младо момиче клечи до двегодишно дете и го учи да се обуе само. Хладнокръвно и методично. Детето не успяваше и това го влудяваше. Тя спокойно продължаваше без да го докосва. Гледах й сеира и само чаках кога ще се пречупи и ще го обуе. В един момент тя се събу, показа му къде се слага пръстчето на петата и то успя, тържествувайки. Малко по-нагоре зърнах група деца, които си отсервират и подреждат чиниите си в миялна машина. Момчета, които играят футбол и си помагат, когато някой падне, момичета, които си правят комплименти за външния вид и си плетат плитки, абе друга планета. Тя се нарича Монтесори, но истинско Монтесори, че в България и с това злоупотребяват, без да имат идея от системата, а тя гласи: „Помогни ми да се справя сам.”
Пуснахме ги там и на следващия ден не искаха да си тръгват. Започнаха да ми разясняват теорията за Големия взрив, какво представлява Слънчевата система, кои са децата сираци, какво е да си глухоням, как трябва да се държи ножът, как се дърпа цип и какво се прави, за да не се опариш с ютия. В някой от следващите епизоди ще ви разкажа и още подробности…
