Мое мило дете на по-възрастни родители,
Само докато се обърна, времената така са се променили, че с изумление установявам, че все по-често се чувствам, а и вероятно изглеждам в твоите очи, така, сякаш съм „отломка от миналото“.
Аз и баща ти – тези твои родители-„отломки“, представи си, упорито и за изумление продължават да живеят и да работят в свят, който постоянно се променя и вече не е както беше преди 30, 20 и дори преди 10 години… Но сме запазили някои свои „демодирани“ навици.
За нас, „отломките“, промените през годините не са изненада, свикнали сме, но остаряването идва с усещането, че голяма част от някогашното е изчезнала. И се е заменилa с нещо ново – което може и да е по-хубаво и по-удобно, но често не е.
Не става дума само за материалния свят. Онова, което си спомняме от детството и младостта си, безвъзвратно е остаряло и загубило актуалност, демодирало се е – включително отношения, социални навици, дори политическите системи или пък общите въприятия за добро и лошо – ценности, които колкото и да са непреходни, толкова са и крехки. Затова се чувстваме толкова остарели и ние.
А какво да говорим за баба ти и дядо ти, които дори си спомнят времената на грамофона, магнетофона, касетофона и дори баба пази у дома си онова мистериозно нещо, наречено проектор за диапозитиви?
Сегашният свят е дотолкова различен от доскорошния, че чак е странно как дори е възможно една седемдесетгодишна жена (баба ти) да общува с тригодишно – това е все едно Мария Антоанета да си говори, да кажем, с Били Айлиш. Много е вероятно да установят в една общочовешка и винаги валидна вселена, че всъщност не са чак толкова различни, въпреки епохите и модите, но и вероятността да нямат нищо общо все пак е реална.
Времената буквално търчат, блъскани в неудържимия си бяг от технологиите.
Някога, в онова малко по-бавно течащо време на моето детство и ранна младост, епохите сякаш се определяха от музикалната индустрия и от модата, която не беше „бърза“ и все още се наричаше „висша“.
Тогавашните индустрии – основно модната и музикалната – бяха оцветили младостта на поколенията на 50-те, 60-те, 70-те, 80-те, 90-те и дори началото на 2000-те с общата палитра на слухово-визуалната култура.
Те, както и други браншови индустрии, бяха насадили усещането за свят, който в крайна сметка е доминиран и воден напред от талантливите – независимо дали музиканти, актьори, режисьори, модели или футболисти…
Индустриите носеха в себе си духа на времето, по тяхната воля измервахме отминалите десетилетия и си създавахме представата за „остаряло“.
Не е само интересът ни към музиката, която ни определя като безвъзвратно остарели, нито огромните ни плейлисти в Spotify, в които на десет стари песни се прокрадва нещо ново, което задължително се оказва непопулярно.
Не е и представата ни за мода и усещането ни, че вече сме виждали всичко и младежките дрехи просто са рециклирани наши стари модни увлечения.
Нито е фактът, че всичко в модата, което някога ни се е струвало грозно, сега се харесва от децата ни, а ние самите не им се харесваме.
Не е и очевидно невярното ни убеждение, че все пак в света има място и за други неща, отвъд онези, подлежащи на дигитализиране и обяснение в рамките на кратичко онлайн видео.
Нито са внезапно остарелите ни изрази („Купона да върви“ чух да казва една позната онзи ден и осъзнах, че не само аз съм безумно неактуална с моето „готино“ и „кофти“)…
Още за езика на (пред)пуберите:
Та, така, мило дете на възрастни родители,
В контекста на горното, не се учудвай, моля, че твоите олд-скуул старци – все още прибягват понякога до следните безнадеждно остарели форми на забавление:
Тъпо е, знам, особено в епохата на стрийминг-платформите, но толкова обичаме кино, особено от онова, генерирано от старите холивудски актьори – милионери. И да – харесваме филми, правени преди 20, 30 или 40 години. Стриймингът е нелегален, ще възразите. Е, „отломките“ все още вярваме, че за някои продукти на световната култура е възможно и да не се плаща.
Защото и колата ни е стара. Аз съм още по-голяма „отломка“ и защото все още държа своята 20-годишна уредба на видимо място в апартамента.
Не се смей, дете, знам, че скоро ще спрат да ги произвеждат и продават, но старите навици умират трудно.
Поне ще се научиш да разпознаваш часа не през смартфона.
Какво пък, само на 16 години е!
Това може би не е чак такъв белег на остарялост – все пак имам и „чечец“, както наричаш киндъла ми. Но хартиените книги, които наемам от кварталната библиотека, често са на по 20 плюс години и лепилото им се разпада. Само си представям за теб, тригодишното, каква „отломка“ от минал свят са тези книги! Дори някои от твоите детски книги и приказките в тях са остарели – как да ти обясня, мило дете, какво е „,каруца“, какво е „мелница“ и какво е „чифлик“… Говорете ми после, че „Под игото“ било остаряло!
Възможно ли е всъщност не ние да сме „отломките“, а просто някой прекомерно да бърза… Да бърза да подмени предметите, да пренареди навиците ни и в крайна сметка да монополизира културата? Възможно ли е всъщност развитието на технологиите да постига едно-единствено нещо: просто да помита паметта и да я кара да изглежда смешна и остаряла?
Доколко аз съм остаряла и доколко просто забързването е прекомерно (спомняте ли си все още текста от песента на „Щурците“ – „Дали аз закъснях или времето бързаше?“)…? Не знам.
Но със сигурност знам, че във всички случаи, мило мое дете, ми се иска ти да научиш и „остарелите“ неща от твоите родители-отломки. Така подмяната няма да е толкова скоростна – и може би е по-вероятно да остане нещо човешко, което да й се съпротивлява.
Така, както „отломките“ все още се съпротивляваме на напредването на годините.
Вижте още:
