Пътуванията са любимото ми хоби. С годините дори се научих да не пътувам като бягство от реалността. Нося себе си навсякъде, където отида и това ми носи все повече удоволствие.
Харесва ми да наблюдавам как всяко пътуване ме променя, как се сменят хората около мен, възможността да се отдам с часове на четене на книга или гледане през прозореца на нови пейзажи, просто защото нямам интернет.
Това не само успокоява и пречиства ума, но и носи уникалната възможност да срещна нови хора, които иначе не би забелязала или заговорила. В това отношение понякога скуката е вид благословия, особено в последните десетилетия, в които информационният поток е сякаш безкраен.
Интересно ми е да опознавам различните летища и тяхната организация – от тези, през които можеш да преминеш за 10 минути (като Пловдивското например), до тези, за които са ти нужни часове, карта и метро (обиколката на летището в Копенхаген е сама по себе си една добра тренировка).
Само тази година имам над 15 пътувания, които включват и близо 16 полета.
История, в която лудо препуска през охраната на летището и гейтовете, стиснал здраво паспорт в ръка и отправяйки горещи молитви да не са затворили вратите за достъп до самолета.
Всъщност само един път съм чувала името си за последно повикване, но то беше защото с приятелката, с която пътувахме, така сладко се бяхме заговорили и бяхме толкова убедени, че трябва да сме на гейт 13, а не на гейт 12, който беше точно зад гърба ни, че въпреки че бяхме на място поне час преди полета, щяхме да го изпуснем. Успяхме обаче да се ориентираме в последния момент и всичко беше наред.
По принцип съм много организиран човек, а и ставането рано никога не ми е било особен проблем. Най-вече, когато е за полети. Затова си мислех, че няма шанс да съм в някое последно повикване или, не дай си, боже, да изпусна полет.
Тревожността прави такива неща с хората – рано или късно се научаваш, че спестяваш изключително много време и енергия, ако просто свършиш нещата една седмица преди крайния срок или ако се целиш да си на мястото на срещата поне 10 минути по-рано. Така дори нещо да се обърка, имаш достатъчно време спокойно да реагираш и да промениш ситуацията.
При посещението ми в Атина обаче, за прекараните точно 66 часа в града, аз бяха спала 6 часа.
Лягайки си в 2 през нощта за полет в 7:20 ч. сутринта, се опитах да настроя алармата си за 3:15, знаейки че ще я чуя и ще се събудя. Имах много години опит и безотказна вяра в себе си, щях да се справя. Разбира се, събудих се около 10 минути преди алармата, горда и щастлива, дори изненадващо отпочинала.
Започнах да си събирам багажа и да се оправям, и както се бяхме уговорили с моята приятелка – в 3:45 я събудих и нея, за да имаме време да стигнем спокойно на летището.
В цялото това преплитане на 5-ци, вместо за 3:15 бях сложила алармата си за 15:15 – то е почти същото, все е 3, просто едното е сутринта, а другото… следобед. Събуждайки се в 5:05 ч., щастливо отново виждайки така любимите 5-ци, дори не бях осъзнала грешката си.
Сега обаче нямаше време да й обяснявам всички тези неща, защото закъснявахме. Много.
Пътят до летището беше в най-добрия случай половин час, а полетът ни беше след около един. Поръчахме си такси и излязохме на улицата. Разбира се, спрях първото възможно и, разбира се, не беше нашето, но някак си отменихме поръчката и продължихме с взетото.
Тук вече се сбъдна една от детските ми мечти. Аз живеех във филма „Такси“ – не знам дали сте гледали тази запомняща се френска комедия, но ако не сте, горещо ви я препоръчвам. Шофьорът ни караше с поне 200 км/ч., след като му обяснихме ситуацията си, а именно – че сме в дами в беда и комшии от България.
След напълно заслужен бакшиш, в 6:30 ч. бяхме на летището. В Атина опашката за охраната дори в този ранен час не е шега. Вместо на зиг-заг обаче, както е движението по принцип, ние взехме лентите по диагонал.
С изключителна благодарност към всички присъстващи, никой от който не ни направи проблем, бяхме на гейта си 5 минути преди да го отворят. Не знам дали бих препоръчала това шеметно препускане, но се радвам, че историята имаше успешен край.
Той само затвърди теорията ми, че съм много организиран човек, който няма как да пропусне полет. Дори в екстремни ситуации. А лудата надпревара с времето е част от изживяването.
Вижте още:
