Научат ли, че съм завършила право, се започва.
Може да не съм виждала някого от три години, но ще ми пише посред нощ. Ще пита: „Как си, какво става, искаш ли да пием кафе скоро, да наваксаме?“. До пет минути по-късно ще изплюе камъчето. „Слушай, тук имам един електронен фиш и не знам какво да го правя…“, „С братовчеда трябва да делим едно наследствено лозе“, „Сина го хванаха с трева, дали може да мине с административна мярка?“.
Точно като несериозни студенти пред сесия, които искат лекции от усърден колега.
Най-честите запитвания за безплатен съвет, които съм получавала в кариерата си на творчески човек с юридическа диплома, са били свързани с трудови правоотношения. И най-често, дори и да искам, което далеч не е винаги, не е имало как да помогна на хората. Защо?
Или трудов договор с напълно неизгодни за тях условия, или собственото си предизвестие, когато си мислят, че всъщност са уволнени и искат да оспорват уволнението. Е, познайте какво – трудно ще оспориш нещо, на което пише: „Мили шефе, доброволно искам да си тръгна оттук!“.
У хората сякаш масово съществува страх и отрицание спрямо сложната правна документация, за което добре ги разбирам. Наред с нея обаче съществуват и един грижливо култивиран срам и едно куртоазно неудобство спрямо идеята да търсиш и защитаваш собствените си права. Може би идва от десетилетията набиване в главата, че всичко е в името на колектива, пренесено в условията на краен капитализъм и конкуренция. Този срам започва да се размива едва от милениалите нататък и много ме радва да наблюдавам тенденцията.
И това далеч не се отнася само за корпорациите, а се случва особено често в малки бизнеси или дори в някои организации с идеална цел. Да прецакаме работника – ами идеално, това е целта. В по-големите компании дори е относително по-голям и шансът да те осигуряват на пълното ти възнаграждение или наистина да ти изплатят обезщетение при съкращение.
Като човек, който не споделя усещанията за кумова срама, и никога не е слагал работата на първо място в живота си, много пъти съм шокирала своите мениджъри и шефове с какво ли не. Отказвала съм да нося брандирани дрехи, не съм искала да се включвам в игри, в които да рецитираме фирмените ценности, дори най-нагло съм очаквала някаква форма на компенсация за оставане в извънработно време.
И като казвам предварително, дори нямам предвид пет минути по-рано, за да чета, докато HR екип ме гледа критично и разочаровано, а наследеното чувство за дълг и вина ме притиска да подписвам без обяснения и да си ходя.
„По-рано“ за мен означава документите да ми бъдат изпратени няколко дни по-рано, за да мога да ги прегледам на спокойствие и в случай че нещо ме съмнява, да се консултирам с практикуващи юристи, а не просто с бивши студенти по право като себе си.
Възмутените откази на подобен диалог, а понякога дори на молбата ми да си видя договора предварително, са ми служили като огромен червен флаг за потенциалните бъдещи отношения с този работодател.
За да е налице договор, е необходимо съвпадане на насрещната воля на двете страни по отношение на правата и задълженията им. Споразумение в стил „аз казвам какво да правиш, а ти го правиш безропотно и си мълчиш“ не работи за мен и би следвало да не работи за никого.
Някои от потенциалните изненади в трудови договори, за които нечетящите хора разбират впоследствие, са:
Понякога не се връчва длъжностна характеристика, въпреки че документът е задължителен и служителят трябва да го изисква, за да е наясно докъде се простират нещата, които работодателят може или не може да го кара да върши.
Работодателите избягват да уволняват и съкращават служителите си. Най-общо казано, уволнението е сложен процес, който изисква да са изпълнени няколко законови стъпки, освен това лесно може да се оспори по съдебен ред.
Съкращаването пък, в някои от хипотезите си, е обвързано със заплащане на обезщетение от работодателя към служителя, както и с продължителен период, в който работодателят няма право да назначава човек на същата позиция.
Затова тези работодатели, които са некоректни, употребяват термините „уволнявам“ или съкращавам“ само в разговор със служителя и се възползват от шока му при поднасянето на новината, за да му връчат за подпис документи, които не са нито за уволнение, нито за съкращение.
Обикновено това са или споразумения са прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, считано от датата на подписване, или дори предизвестия със задна дата, в които служителят, видиш ли, сам е поискал да си тръгне, при това още преди месец.
Когато подпише такъв документ, служителят след това не може да оспорва пред съд (собственото си доброволно решение), не може да очаква обезщетение от работодателя, не може да има кой знае какви очаквания и от трудовата борса за периода, в който е безработен (по свой избор).
Знам, че на теория е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото след дълго търсене на работа, при спешна необходимост от такава, или при неприятната изненада от уволнението, понякога сме склонни просто да подпишем каквото ни се дава, само и само да можем да продължим напред със захванатото.
Директно или индиректно, работодатели понякога използват и аргумента, че ако ти не подпишеш и имаш много претенции, десет души чакат на опашка за твоето място. И често това е самата истина. Само че ако не проявим отговорност и уважение към себе си, трудно можем да очакваме друг да я прояви.
Освен задължение към себе си, донякъде имаме задължение и към десетте души, които чакат на опашка за същата позиция, и то е да не отваряме широко вратите за още и още некоректни практики на пазара на труда с това, че сляпо се съгласяваме с всичко.
Вижте още:
