Всички деца са добри и хубави, но моето е най-доброто и най-хубавото. Това заклинание стои в основата на много злини, които несъзнателно причиняваме на децата си – бъдещите зрели хора.
Това си мисля, докато говорим с приятели за вече порасналите си деца и отдавна останалите зад гърба ни училищни неволи.
Децата ни, които учиха в най-грозните и несправедливи времена, сега са между 25 и 30 г. Често ги обвиняват, че са неграмотни, егоисти, нямат ценности, чувство за отговорност и емпатия. Обвиненията са както към семейството, така и към учителите.
Много лесно можем и тук да се измъкнем с мантрата „такова беше времето“. И то наистина беше такова – грозно във всеки смисъл на думата, с много резки различия, които изплуваха неочаквано, с много претенции и недоимъци, с много новости, които влизаха една след друга.
Всъщност и ние, и учителите трябваше да учим заедно с децата новите неща, които останалия свят отдавна беше усвоил.
Спомням си с какъв смях като третокласник синът ми посрещна двойката си по информационни технологии – учителката му едва успяваше да си включи компюъра, в момента караше началните курсове за компютърна грамотност, за нея беше абсолютна загадка как децата успяват да влязат в интернет и как трябва да функционира простата учебна програма.
В същото време те отдавна имаха домашни компютри, някои даже имаха и собствени, бяха царе на всички компютърни игри и местенето на квадратчета по екрана просто ги дразнеше. В резултат, на целия им клас бяха написани двойки за срока.
По това време бях „председател на родителския комитет“, говорих с директорката и поисках допълнителен изпит, говорих и с децата и ги помолих да бъдат така добри да преместят малко квадратчета, колкото и да е тъпо. Направиха го и драмата отмина, а учителката научи каквото трябваше и се пенсионира благополучно след година.
Днес обаче нещата изобщо не стоят по този начин, а обучението на деца отново започва да се превръща в изкуство, да изисква и да дава знания. Благодарна съм за това, че времената вече са други – заради децата на нашите деца. Опасностите обаче винаги дебнат от неочаквани посоки.
Обществото функционира като на едни хора се делегират права да вършат неща вместо други – на политиците даваме права да ни представляват, на лекарите – да лекуват, на учителите – да обучават. Всеки има своята роля и място.
Колкото повече опираме до прословутото „всеки сам си преценя“, толкова по-малко сме общество.
След толкова години на преходи, учене и усвояване на основни постулати, ми се струва, че трябваше да сме го научили.
Първото, което ми направи впечатление в хронологията на казуса, подробно описан от гимназията заради обществения отзвук, беше постоянното специално отбелязване „по мой стандарт“. То присъства във всички писма от родителя до учителите и директора на училището: „(Този тест) по мой стандарт тъп“, „двойката по философия по мой стандарт е, казано на жаргон, заяждане“…
Стандартът е документ или изделие, което определя качеството на произведените стоки, услуги и т.н. Стандартът, както и всяко нещо, може да е „мой“ и „твой“, но моят стандарт важи и може да се прилага само към моите неща.
Как преценявам, че моят стандат трябва да се приложи към една национална гимназия, не е ясно. Какво ми дава това самочувствие?
Освен, че имаме право на собствена преценка, имаме право и да си я задържим – собствената преценка точно затова е собствена, а не обществена.
Другото, което ми направи впечатление, е правото на учителя да пита, да задава въпроси и задачи, да провокира мислене. Не знам според „стандартите“ на съответният родител какво се предполага, че трябва да прави учителят – да играе сметало, предвид рязката математическа насоченост на ученика в конкретния случай?
В края на краищата, ролята на учителя е точно в това, да научи бъдещите личности не само на математика, а и на това, как работи обществото, какви са социалните и обществени роли в него, как да водят диалог без да прилагат „мой“ и „твой“ стандарт, как да се аргументират…
В този смисъл, зададената допълнителна задача за която и да било международна конвенция и обсъждането ѝ са точно нещата, които един учител би трябвало да прави. Още повече, че в случая става въпрос за спорен текст, който дава възможност на ученика да се запознае с различни гледни точки по въпроса, да изрази личното си мнение и да го защити.
Третото, което неминуемо прави впечатление, е невъзможността учителят да защити позицията си пред аргумента „по мой стандарт“.
Освен абсурдния казус в НПМГ, наскоро станах свидетел на няколко случая в София, в които деца проявяват вербална или дори физическа агресия, а възрастният – учител, родител, директор или обикновен човек, просто няма как да се защити.
Децата, всички „наши гарджета“, не са задължително най-хубави, най-умни и най-добри. Те са просто гарджета, които тепърва се учат да летят. Така научават и границите на небесата. И ако ние, големите и мъдри гарги със собствени преценки и мнение за всичко, не им помагаме с определянето на границите, те просто ще се изгубят.
Сравнявайки времената преди 1990-а, когато аз бях ученичка, идеята „ученикът отказва да бъде изпитан устно“ ми звучи меко казано смешно.
В контекста на „всеки сам си преценя“ – може би може, но в контекста на съвременен човек в разумно организирано общество, някъде тук идва моментът с границата, която не може и не бива да се прекрачва.
И възрастният – родител, учител или друго, има задачата да каже и покаже ясно, че това е така.
Защото никой не се ражда научен нито на математика, нито на социални умения, това са неща, които се учат. За някои е по-трудно, за други – по-лесно, но в края на краищата всички научаваме и какво е авторитет, и какво е редно, и какво можем да изберем да пропуснем. Липсата на ясни граници само прави нещата по-трудни и за самите деца, и за всички около тях.
Никъде не намерих информация за това, какво мисли той за действията на майка си, за училището и учителите, за своето обучение, за мястото, което му отреждат всички действия и бездействия на хората около него.
Важно ми е, защото, освен да смята, човек трябва и да живее с хора, и то не по своя стандарт, а по обществения.
От тийнейджърска гледна точка вероятно е супер да те защитават депутати, да се говори за теб и да оправдават двойките ти с някакви страхотни международни конвенции и принципни откази. От тийнейджърска гледна точка.
Радвам се, че толкова много тийнейджъри от гимназията имат мнение в защита на училищната позиция. Радвам се и, че гимназията изобщо има позиция, въпреки истеричните опити въпросите да се изместят в друга вселена.
Радвам се, че се включиха деца от други столични гимназии и бивши възпитаници на елитното училище.
Не се радвам, че самият младеж още не е казал нищо. Но, от друга страна, гарджета разни – не всички ще успеят да полетят, за съжаление.
Лошото е, че някои ще останат ненаучени заради „преценката“ на други хора.
Вижте още:
