Новата тема №1 на републиката – трябваше ли DJ Мартен да пусне „Луда по тебе“ на Новак Джокович – изяде комуникационното пространство. Остава ден и половина, докато и това чудо свърши.
Оказа се по-интересно от предсрочни избори и закони за чуждестранни агенти, а дори няма особено практическо значение – в крайна сметка Камелия лично изпяла песента на Ноле, той и Гришо мятали салфетки заедно и всичко си дошло на мястото.
От една страна, ежедневните сериозни, лоши, фатални и невъзможни за преглъщане новини са легион.
Имаш няколко варианта. Да се абстрахираш от всички актуални въпроси – не работи, макар че колко да не работи, започнат ли да бомбардират квартала ти, все ще разбереш и все ще е късно. Да се превърнеш в Жокера на Хоакин Финикс и всичко, което имаш, да са негативни мисли – абе, и то не работи, пробвала съм. Да се бориш ежедневно за системни промени – ба, така много уморително, а и хората драстично спират да те харесват. И последния – да приемаш сериозните теми на майтап и на мийм, а незначителните теми на сериозно, защото всичката тази твоя емоция и реторика все пак трябва да отиде някъде. Бинго.
От друга страна, има и още нещо: молбата на Джокович не е за Dust in the Wind или за „Невидимо дете“, та с тази си молба той е отворил една „живааа рааанаааа“, която надхвърля конкретния казус. Донякъде защото точно нейното неизлекуване ни е вкарало в спиралата от предсрочни избори с все по-ниска избирателна активност и в ситуацията да се разглежда проектозакон за чуждестранните агенти.
С въпроси като: Защо чалгата даде облика на обществото ни по света и у нас? Къде уважението се превръща в коленопреклонничество? Който плаща ли поръчва музиката? Докога с тоя мутренски манталитет? Нали съм по-умен от тях, мамо, а те всичките са много тъпи? Те ли па ше ми кажат на мене? Такива неща.
Защото все пак ние сме най-древната, най-великата и най-гостоприемната нация във вселената, с най-спортните спортисти, най-азбучната азбука и най-музикалната музика, ама пък някакъв чужденец, при това сърбин, ли ще ни диктува. Кое всъщност ще го накара да знае, че българинът е един красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си. А не, сори, това беше Карлсон от покрива според Астрид Линдгрен, както и един бивш премиер с чалга обвързаности според себе си.
Вижте още:
Тя не е просто тъпа и безцветна повторяема музика. Някои хора пускат сълза и на стари парчета на Мишо Шамара или намират Светльо Витков за бог на сатирата – ех-еееех, и двамата принадлежат към онези безгрижни попкултурни времена, когато върхът на сладоледа беше да натропаш в текст тия меркантилни и дебели кучки жените. Тия хора обаче си се просълзяват на по печална мастичка у тях си. Чалгата, от друга страна, е в политиката – и буквално, и преносно.
Също както любимият български покойник Георги Илиев и съпругата му Мая са венчани лично от патриарх Максим, а чалга певицата Мария и един от всичките ѝ бивши съпрузи Християн Гущеров се бракосъчетават в храм-паметника „Александър Невски“, където принципно не се провеждат сватби, така и чалгата се е венчала с държавността.
Тя е на почит, тя е с власт, тя е религия. За нея правилата не важат. За нея няма секуларизъм. Тя си плаща и поръчва музиката. Музиката е… чалга. Змия, захапала опашката си. Култ към тарикатлъка и лъжите, култ към опростените сълзливи послания, култ към грубата сила, култ към властта и подчинението, култ към унижението на другия и различния. Всички чалга мотиви в края на деня се свеждат до това – независимо дали конкретният сюжет е бил за изгубена любов, за уличницата, която ми пипа милото, за милионерчета на маса, или за плоски метафори за полови органи и секс. А държавата си остава луда по тях. Дори когато ѝ тровят с лъжи душата.
Защо като ученичка упорито се стараех да я слушам и да се впиша в популярната култура, водена от обсесивно желание сама да бъда популярна и харесвана. Много научих от чалгата. Най-вече, че жените трябва да се мразим и състезаваме помежду си, че целта ни в живота е да си намерим алфа мъж и да го задържим, че трябва да сме еднакви и непрестанно изложени на показ като аптекарски шишета в евтино порно.
Животът е витрина, на тази витрина си избират нас, а ние непрекъснато се дъним, ставаме за смях и рискуваме да отпаднем от каталога на желаните продукти. Трябва да сме свръхсексуални, ама само на поискване, като уред с батерийки, но да не притежаваме такъв, че и то срамота.
И до ден-днешен реториката за жените в политиката е чалга – те или са духали на някого за поста си, или са грозни и никой няма да поиска да му духат. Ха-ха. Ха-ха-ха.
Когато бях на седемнайсет обаче, изтече едно порно клипче с певицата Галена, която се къпе гола във вана и задоволява с уста собствения си партньор – позор, ужас, безумие, o, tempora, o, mores.
То не бяха шеги, то не бяха подигравателни песни за нея. Иначе клипчето хич не ме изненада, виждала съм такива и с невръстни съученички – пак нали позор, ужас и другите изброени. Срамът никога не беше за мъжете, които разпространяват тези клипчета, участват в тях или ги заснемат, често без съгласие.
В чалгата е особено важно от коя страна на члена стоиш. Ако си от неправилната – стой си във ваната или отивай да се разкайваш за поведението си в ъгъла.
Галена тогава не се засрами, не се покая, не се скри в ъгъла и не се извини. Нещо повече, направи си песен на име „Нищо общо“ с удивително остроумен като за жанра си текст, в който осмиваше фалшивия и лицемерен морал, който се прилага към сексуалността на жените. И как тя самата няма „нищо общо, нищо общо с лошите момичета изобщо“. Песента стана хит: едно „Не съм от тях, как’ Сийке“ за пред чалга аудитория.
Цялата случка, разбира се, може и да беше инсцениран маркетингов трик, в чиято основа отново стои продажба на женска сексуалност, но на мен ми дойде добре. За пръв път видях, че може и по този начин, и това ме овласти. За пръв път ми хрумна, че може и така – да се обърнеш и да кажеш „да, бе, аз съм на тия кадри, даже съм излязла добре, проблемче?“, вместо да се червиш от срам и да позволяваш да те унижават.
Тази беше миниатюрната полза на чалгата в моето личностно развитие.
Да откажеш да се подчиниш на властовия наратив за себе си не е чалга, то е пънк.
От тази перспектива, Галена и DJ Мартен си приличат, макар и според мен нито един от двамата да не е бил воден от някакви извисени и символични подбуди. Така или иначе, аз съм от неговата в казуса с Ноле. Не че чак дотам нямам нищо общо с лошите момичета изобщо.
Просто ме ободрява мисълта, че от време на време който плаща, може и да не успее да поръча музиката.
Вижте още:
