Всички сме чували този тъй „весел“ наратив, тази толкова разпространена заблуда за „лудата“ жена. Жената, която не може да контролира поведението и реакциите си, жената чиито емоции нямат никаква база в реалността и не почиват на логика, нито на обективни факти и събития. Обсебената и обсебваща, изискваща, тази, която преследва мъжа до край и не приема „не“ за отговор. Жената, която не се примирява да бъде отхвърлена, изоставена, не приема действителността и не прощава.
Със сигурност има момичета, които не приемат да бъдат отхвърляни. Със сигурност, всяка от нас невинаги е реагирала по най-здравословния начин, когато среща или връзка се развие негативно. И все пак, ако искрено вярвате в гореизброените заблуди, най-вероятно никога не сте казвали „не“ на мъж.
Те варират от неприятни – промяна в отношението, пасивна агресия, подценяване, омаловажаване демонстрация на презрение, през откровено смущаващи – следене, вербална агресия, демонстрация на ревност и чувство за собственост, до трагични- всеки, който е следил новинарския поток през последните години има представа за какво става дума.
Вижте още:
Вероятно сте чували за субкултирата на „инселите“ – неприемани от жените, самотни млади мъже, които проповядват агресия онлайн и за съжаление това надвърля границите на социалните медии.
Когато момчетата бъдат отхвърлени, те приемат това като провал на своята мъжественост, склонни са към агресия и отмъщение. Когато жена каже „не“ на мъж, той се чувства маловажен и недооценен.
Сексистките и патриархални вярвания внушават на момчетата от най-ранна възраст, че те са наградата, както и че връзката и брака са цел на всяка жена, като тя трябва да бъде поласкана, че някой я е „избрал“.
Зрелият мъж е в състояние да разбере и проумее факта, че отхвърлянето не е краят на света.
Той ще преглътне отказа, колкото и неприятен да е той, защото нека не се лъжем – да те отхвърлят боли и на всеки му е трудно да го обработи, особено ако има намесени чувства. Клишето за мъжа- скала, който е силен, не страда и, Боже опази, никога не плаче или споделя чувствата си, е токсично, вредно и може би представлява най-голямата трудност в междуполовите отношения.
Като общество обаче не се справяме никак добре с предизвикателство да научим момчетата да чуват „не“. Голяма част от творбите на популярното изкуство представят постоянството като романтично – отхвърлянето всъщност не означава „не“, просто е нужно да настоявате повече и в крайна сметка острещната страна ще се предаде.
Но простата истина е, че никой не ни дължи „да“, само защото имаме чувства или сме решили, че желаем нещо точно от тях. Нито идентичността ни трябва да бъде валидирана изцяло от някой друг. Това са важни уроци и за двата пола.
Но защо е толкова разпространено мъжете да реагират свръхнегативно и понякога агресивно, когато бъдат отхвърлени?
Истината е, че традиционно не даваме на момчетата възможност да изразяват емоциите си, така както го позволяваме на момичетата. Изграждаме динамика, при която единият пол изостава от другия в емоционалната зрялост.
Много фактори допринасят за това някой да реагира крайно на романтично разочарование или провал в отношения, но има елемент, който се проявява изключително често в изследванията на междуполовите връзки: убедеността в половите стереотипи за мъжкото превъзходство и липсата на умения за справяне с емоциите.
Това подчертава значението на това да научим момчетата на здравословни начини да изразяват и развиват себе си.
Вкореняваме у тях убеждението, че е срамно да показват слабост или нужда. Затвърждаваме това поведение още от ранно детство.
Приемаме за нормално момичетата да се разбират добре, да си помагат и сътрудничат, а момчетата да комуникират помежду си с агресия.
Така че, да, ние толерираме лесното и повърхностно справяне с емоциите, вместо, да речем, вербалното им обработване. Ние вярваме, че враждебността и агресията са признак на мъжественост и понякога открито поощряваме това поведение.
Вижте още:
Да се научим как да се справяме с негативните преживявания и да се чувстваме емоционално сигурни у дома оказва значително влияние върху това как осъществяваме отношенията си като възрастни.
Типът привързаност към към родителите ни в ранно детство е не просто резултат от инстинкта за оцеляване, а изграждане на модел на сигурност и увереност – детето трябва да има поне един върастен, на когото знае, че може да разчита.
Хората, които не упсяват да изградят сигурна и стабилна привързаност са по-склонни към чувствителност към отхвърляне; изложени са на по-голям риск от упражняване насилие и е по-вероятно те самите да станат жертва на такова.
Смущаващите фази и неудобните чувства, които преживяваме публично като тийнейджъри, също оказват влияние върху това как се справяме с отказите. Изследвания показват, че хората с повишени нива на чувствителност към отхвърляне на 16-годишна възраст е по-малко вероятно да имат романтичен партньор на 22-годишна възраст и е възможно да развият тревожност, невъзможност да отстояват собствените си граници или избягване на взаимоотношения изобщо. Могат да се отдръпнат от интимните връзки да пропуснат емоционалните преживявания, които техните връстници получават, и да останат още по-изолирани.
Разбира се, никога не е рано или късно да почнем да възпитаваме у децата емоционална интелигентност и да ги насърчим да мислят повече за границите и правата на другите.
Изследователите намират късното средно училище за ключова възраст. Това е най-подходящият момент да се навлезе по-сериозно в тези теми, тъй като в посочения период, децата вече са достатъчно големи, за да разберат тези концепции и няма шанс просто да минат покрай ушите им. Ако изчакаме твърде много те може вече да са установили емоционални модели за справяне и овладяването им ще е по-трудно.
Обикновено смятаме, че отношенията ни в зряла възраст са тези, които ни белязват дълбоко, но истината е, че възприятията ни за връзки и мястотото ни в тях се формират на доста по-ранен етап.
Що се отнася до моментите, когато момчетата преживяват конфликтни или сложни взаоимоотношения – с връстници, в училище, първи любовни трепети – ключовият фактор за справяне е да са налице родители или близки, към които те могат да се обърнат и с които да установят сигурен диалог без осъждане.
Да имат някой сигурен човек с когото могат да споделят и който ще има желание и такт да ги изслуша. И да им отвърне с искрена обич и загриженост, но и с честност.
Също, че е нормално да се чувстват зле и да го изразят вербално, но и че е абсолютно ненужно да го приемат твърде лично.
Ако някой не иска да комуникира с вас, оставете го с мир и продължете напред.
Всички деца трябва да знаят, че ценността им не се определя от отношенията им, от социалното възприятие към тях или от любовта на друг човек.
Още от автора:
Жертва, спасител, агресор – коя е твоята роля в „триъгълника на драмата“?
Не внуците, а бабите пазете от опасности онлайн
Да протегнеш ръка е задължение. Да я приемеш – избор
Да прекъснеш токсична връзка – този невъзпят Еверест
[related]
