„Ако се цепиш от колектива, колективът ти го нацепва… колективно“ – така гласи една мисъл, която в някакви среди май трябва да минава за забавна. Би стояла добре на кичозна глинена табелка на стената зад масивното бюро на мустакатия шеф на средно голяма фирма за производство на колкото скучен, толкова и излишен продукт. Нещо като балканска версия на Майкъл Скот от „Офисът“. Михаил Овчаров примерно.
Стадното мислене във всяка негова проявна форма винаги ми е било изключително чуждо и неразбираемо. От несмешния хумор, на който се очаква да се смеем всички, през брандираните „подаръци“, с които компанията се опитва да се намърда в живота ни и да ни направи свои треторазрядни рекламни лица, до задължително-доброволните ленински съботници с екипа. Аааа, ленински съботник ли казах – имах предвид тиймбилдинги, фирмени партита и КСО/CSR прояви с PR насоченост. Една от най-нелюбимите ми стадни прояви е фиременото коледно парти. На прага на декември, когато „SAVE THE DATE“ мейлите отдавна валят, а нещастните евент мениджъри превиват гръб по темата от средата на август, си мисля именно за него.
Някои се вълнуват от седмици напред и си записват часове при коафьор и маникюрист – все пак предстои да се щракат в брандирана рамка за Instagram, защото какво е едно фирмено коледно парти без брандирана рамка за Instagram?! Други приемат ангажимента (защото едно коледно парти е ангажимент!) с известна досада, но пък компенсират с желание да поклюкарят кой какво прави по време на евента – кой пие, кой не пие, кой с кого ще тръгне или няма да тръгне да се прибира. Има и такива, които отиват, за да отбият номера, и търсят първия възможен момент да се приберат. Аз не отивам. Откланям такива покани – ако съм заета, с това, че съм заета, ако съм свободна, си казвам директно, че не ми се ходи и не е моето. От години насам.
Не изключвам, че е възможно да прекалявам. Това обаче е начинът, по който се чувствам, и намирам, че е правилно да следвам себе си. Особено когато става дума за любимия ми празник през годината. Намирам също и че независимо дали някой ти плаща 12 000 лева, или – далеч по-вероятно – 1 200 лева – той не разполага с личното ти време и начините, по които го прекарваш. Независимо, че се e объркал, че освен осем часа труд дневно, той всъщност си е купил и самия тебе.
Правя дребно уточнение – в малки екипи и фирми с по десетина души, които са близки помежду си, с общи ценности и без излишна помпозност, може да е и много задушевно и приятно. Като да излезеш с приятели. Стига да не се очаква цялата тая работа да има market value и ROI (return-of-investment).
Що се отнася до всякакви корпоративни прояви, без колебание запращам мейла със заглавие „SAVE THE DATE“ към кошчето. Особено по Коледа. Ти пък ще ми кажеш какво да правя с датите си…
Или да ги оргазнирам за клиенти. Щях да кажа по-лошо, но да присъстваш все пак е по-лошото. Да си онзи, който звъни да уговаря участието на Катето Евро, Любо Киров, Михаела Филева и Анелия и да им пише сценария да кажат „Весела Коледа, Весела Лечева, и благодаря, че спасявате света, като продавате газирани напитки/тютюневи изделия/бързи кредити/онлайн залагания“, и убива хартия за брандирани коледни брошури, наистина е занимание, което може да те накара да се разплачеш от стрес и липса на смисъл по средата на офиса. Правила съм го, поне веднъж, докато закъснявах за собственото си представяне на книга в един пороен дъжд, но трябваше да доведа до край такава важна задача. И все пак по-лошото е да си онзи, който присъства на партито, и трябва да извади LinkedIn-ската усмивка, дежурните шегички, фалшивия образ и пазарното поведение.
Казвали са ми, че преувеличавам. Разбира се, не е невъзможно да е така. Немалко хора се забавляват с подобни прояви и дори ги очакват с нетърпение. Може би не е съвпадение, че тези хора не са ми близки или приятели. Иначе, ето какво не му харесвам.
Средствата, които се влагат в едно корпоративно събитие, неминуемо са баснословни. Брандиране на кексчета, брандиране на торти, брандиране на награди, брандиране на зали, банери, пана, табла… Видео стена с постиженията на компанията през годината. Кетъринг, който няма да се изяде, ангажиране на водещи и изпълнители, които, разбира се, да говорят пълни глупости за невероятната мисия на някаква компания, каквато очевидно няма мисия извън това да продава повече, и повече, и повече.
Коледното парти е идеален момент да развееш в очите на служителите си онази пачка пари, която ти имаш, а те нямат, чрез някакъв силно демонстративен луксозен „жест“. На едно такова парти например ни превозваха с лъскави лимузини, заредени с кристал и шампанско. Наемът на една такава към онзи момент беше сума, по-висока от средната заплата в компанията. Кой знае защо, колегите много се забавляваха.
Ако на ръководството му пукаше за хората, можеше да вдигне възнагражденията им, или поне да им раздаде свестни коледни бонуси и извън високия мениджмънт.
Подозирам, че за Мет Гала знаменитостите не се гласят толкова, колкото Гина от счетоводство (извинявам се, от Accounting) за коледното парти в х-л „Маринела“. Факт е, че наистина трябва да си положил неимоверни старания, за да си схождаш с разточителния кич на тази и други традиционни локации за корпоравитни партита. Не може да отидеш с рокля, която имаш в гардероба си, с ботуши (щото е декември!!), с пусната коса и с малко очна линия. Няма да се връзваш в Instagram-ската рамка. Традиционно, SAVE THE DATE-ът идва и с изискване как да се облечеш – дали ще е в стил Великият Гетсби, дали ще е в карнавален костюм, дали в определен цвят, във формата на определена епоха, или просто dress to impress.
И до ден днешен ме критикуват, задето на едно подобно парти (същото онова с лимузините) отидох с една стара официална рокля на майка ми и с ботуши до коленете. В смисъл, беше само –5 градуса и лед, какъв по-идеален момент да идеш с 16 см стилето? А дори не бях си направила гел лак в цветовете на фирмата за случая.
То си е нещо съвсем отделно от грешните пари. За провеждането на едно корпоративно парти неминуемо се изразходват напълно излишно, дори целенасочено излишно, ресурси като хартия, пластмаса и ужасно много храна. Комуникационните материали идват да ти напомнят в коя компания работиш, мигар някой би ти позволил да го забравиш и за миг. Брандинг на зала, винили, брандирани календарчета, брандирани химикалки, брандирани топчета за пинг-понг, брандирани тениски, брандирани раници, брандирани пъзели, брандирани постери. Маргинални и излишни подаръчета, които или не ти трябват така или иначе, или са неприятни за употреба заради всичкия този брандинг, предназначен агресивно да ти налага фирмена принадлежност. Убедена съм, впрочем, че предстои моментът, когато брандингът ще се татуира директно върху кожата на служителите. И че някои ще се гордеят с това. Поне ще спестим откъм пластмаса и хартия.
Колкото до храната, винаги се поръчва повече, отколкото може да се изяде. Независимо дали форматът е коктейлен или седяща вечеря, поне една трета от храната традиционно не се изяжда. Нещо повече, според бизнес етикета дори се приема за невъзпитано да си изядеш всичко на събитие. Да не говорим, че една дама професор в областта веднъж (на събитие!) наперено обясняваше как учи студентите си, че на събитие не следва да се яде въобще. Проблемът се задълбочава и от факта, че впоследствие храната, макар и напълно годна за консумация, не отговаря на безбройните бюрократични изисиквания за даряване. И в повечето случаи просто се изхвърля. Тая природа и тия гладни хора не ни трябваха така или иначе.
Нея не я разбирам и по сватби, кръщавки, юбилеи и подобни. Намирам нещо изумително неловко в съчетанието уиски и пържола. Както и в това да не мога да си чуя приказката от неловки шеги на водещ от сцена, нещо в стил Камен Воденичаров в новогодишна програма по националната телевизия. Както и в ужасния подбор на музика – винаги има It’s My Life на Bon Jovi, някакво диско от 80-те, Despacito (или което е despacito-то на този конкретен сезон) и дуета на Васил Найденов и Силвия Кацарова „Огън от любов“. Винаги. Винаги! Убийствена ми е комбинацията от хора, които ядат на софра, и хОра, които тропат хорА между софрите, докато първите ядат. Невъзможността за непринудено общуване се засилва със засилването на децибелите. После почват неловките банкетни игри, за които те привикват на сцената. Хе-хе. Забавно е да се излагаме заедно.
То се осъществява не само чрез безграничностно максимализираната реч на CEO-то от някаква висока трибуна. (Неминуемо е висока трибуна, все пак трябва да ти се напомни тя/той къде е, пък ти къде си.) В тази реч поне е ясно какво ще чуеш – благодарности за финансови резултати; още по-големи благодарности, че спасяваме света заедно посредстсвом продажбата на бързи кредити или на кремчета, за които са измъчвани животни; поименно споменаване на най-корпоративните типчета в екипа, без които нямаше да е същото; благопожелания за преизпълнение на следващата петилетка в рамките на Q1.
Истинското промиване на мозъци е самото коледно парти, самите тиймбилдинги, самата фирмена култура. Самите жестове. Самата идея за максимална емоционална близост с колегите и с работното място. Да си благодарен на компанията за нещо. Да бъдеш убеден чрез изкривени аргументи, че зад рутинното действие, с което допринасяш минимум за бетонирането на консумеризма, ако не и за по-лоши неща, ти всъщност правиш добро и си смислен.
Идеята зад всичко това не е да си щастлив на работа. Идеята е да бъдеш емоционално обвързан, за да проявяваш максимална лоялност. Да не отказваш задача. Да се чувстваш гузно от идеята да си тръгнеш. Да повярваш на онази глупост, че „тук сме едно голямо семейство“, че това не е фирма, а „приятелска среда“, за да се стремиш към социална приемливост. Сам да копнееш да се впишеш. Да откраднеш от времето си за онези, които наистина са ти семейство и наистина са ти приятели, за да гониш нечии финансови цели. Да се чувстваш благодарен, когато те нарекат valuable asset.
Представете си прощъпулника на едно бебе, при който то хваща брандираната брошура, и родителите му се целуват през сълзи. С думите „ой, гордостта на мама и тати, някой ден ще стане valuable asset!“.
Знам, че не всеки обича Коледа, но аз я обичам. По същия детски и донякъде наивен начин, по който я обичах преди 30 години. За мен краят на годината е свързан с тишина и интроспекция. С вътрешна хармония. С някои равносметки. С желание да зарадваш и изненадаш любимите си хора, да украсиш дома си, да приготвиш вкусна и хуманна храна. Обичам това, че Бъдни вечер е единственият масов празник, за който не се очаква някое същество да е умряло или страдало, за да се намира в чинията ти. Обичам идеята за поста, макар и не по религиозни причини. Самата концепция за минимализма, аскетизма и пречистването ми се струва красива.
Декември е време за тихи разговори с близки, за книга, за чай, за вълнени чорапи, за портокалови кори. За кротка раздяла с отминалите дни и подготовка за предстоящото. За Хари Потър маратон. За печене на сладки. За посрещане на мили хора от близо и далеч.
Страстта да се влезе с кални бутонки във всичко това в името на коя да е корпорация и нейното коледно парти ми е меко казано противна. Идеята да изместиш вътрешния си фокус от себе си върху бизнес партньори. Да участваш във вакханалия от пиене, тъпкане, звук, цветове, кич, клюки и надцакване с излишни вещи. Или пък да се чувстваш безумно самотен, ако присъстваш, но същевременно се и дистанцираш от всичко това, и ти се налага да обясняваш защо не пиеш, защо не ядеш, защо не се снимаш в Instagram-ска рамка, защо не се давиш от смях на някакъв расистки или сексистки хумор, защо не си с два тона грим, защо ще си ходиш рано-рано, малко след полунощ, и въобще всичко наред ли е. Иначе казано, какво не ти е наред на тебе, че не се вписваш в тоя панаир на суетата.
Нито нужда да се вписвам където и да било. В труда си „Бягство от свободата“ Ерих Фром твърди нещо по темата с вписването. А именно:
„Понякога адаптацията […] е само за сметка на отказ от собствената личност, на самоотричане с оглед индивидът да се превърне в личност, каквато според самия него се очаква да бъде. Възможно е в този процес да се загуби напълно същинската индивидуалност и спонтанност на личността. От друга страна, невротичното лице може да се характеризира като човек, който не е съгласен на безусловна капитулация в битката за съхраняване на своята личност. Разбира се, неговите условия за спасяване на собствената му индивидуалност не са се увенчали с успех и вместо да изяви творчески своята личност, той е потърсил спасение чрез невротично поведение и оттегляне в един илюзорен свят. Все пак от хуманна гледна точка той е осакатен по-малко, отколкото изгубилият изцяло своят индивидуалност нормален човек.“ С тази мисъл ви желая смирен и споделен декември, далеч от суетата, каквато вие я разбирате!
Вижте още:
Любов към опасностите: на какво ни учат екстремните спортове
