Седя с поглед взрян в нищото. Ушите ми бучат сякаш водопадът Виктория се излива в тях. Слепоочията ми започват да стягат черепа като в средновековен уред за мъчение. Очните ми ябълки напъват да изскочат извън орбитите си и да отидат някъде в космоса.
Сигурна съм – случвало се е на вас. Ако сте се чувствали по този начин, а срещу вас стои човек със зинала уста, която не спира да продуцира болезнени звукови сигнали, сте попаднали в капана на серийните изнасилвачи на мозъци.
Ще ги познаете по неуморността, с която ви заливат с ненужна информация, по неконтролируемите изблици на слово и фиксиращия поглед, който уж гледа вас, но не ви вижда. Очите ви са само огледало, в което той/тя гледа себе си.
Тези хора са навсякъде около нас: чакат по спирките на Сточна гара, карат си колите по Дондуков, работят, спят и се хранят като другите. Понякога се срещат и в собствените ни домове.
На пръв поглед обикновено дори са симпатични.
Но с времето разбираме, че става дума за зловредни псевдосъбеседници, които очакват от нас да отразим собствените им драматични преживявания и да ги запратим обратно към тях като рикошет.
Те изпитват дълбока наслада да слушат гласа си и да повличат другите във водовъртежа на своите оплаквания, драми и интимни душевни преживявания. Те са обсебени от себе си, нарцистични, слепи и глухи за Другия, проядени от дефицити, които ги карат да конструират личността си чрез безкрайното предъвкване на собствените им мними и немними проблеми и случки.
Можем да съдействаме на тази словесна вакханалия като просто седим и се чудим как да се докопаме до прахче аулин. Обикновено точно това и правим.
Но има и друг вариант и Боб Марли го е изпял – Get up, stand up. Stand up for your rights.
Което ще значи да станете, да прекъснете приятелката си, докато за двайсет и седми път ви обяснява как мъжът, когото харесва, не й се обажда, защото е при майка си в Хасково, а там няма обхват и смело да заявите: „Не! Не искам повече да се самозадоволяваш с мозъка ми. Давам ти диктофон, на който да запишеш това, което искаш да им кажеш и когато имам време – ще го изслушам. Дотогава – отивам да лекувам насилените си тъпанчета с обилни дози тишина“. Бъдете сигурни, че младежът в Хасково ще бъде временно забравен и вие ще бъдете поводът някоя друга приятелка да отнесе нова порция словесно оповръщване.
Наскоро се возих при един таксиметров шофьор, който държеше да ми разкаже как е живял в Испания и ние тук, българите, за нищо не ставаме. Сподели ми, че обожава да пътува, иска да види целия свят, всичко извън България му е интересно и се радва, че е започнал работа точно в тази таксиметрова компания, защото шофьорите са свестни, нали, не са някакви темерути. В това време вече бях чула за испанските градини, улици, автомобили, граждани, техните привички и радости и мечтаех да попадна на шофьор-темерут, който да смуче цигара и да издухва дима в лицето ми, но да държи устата си затворена. Чувствах се все едно буквално изнасилват мозъка ми.
Докато вербалната разкрепостеност на шофьора все повече затормозяваше всяка фибра на ума ми, реших да се хвана за сламка и да се възползвам от неговия интерес към света и пътуванията.
Поех въздух и смело споделих, че преди седмица съм се върнала от едномесечно пътуване до Бразилия и Перу. За няколко кратки мига повярвах, че той ще млъкне и ще прояви интерес, аз ще кажа две изречения за перуанските лами и всичко ще приключи. Той ме погледна с кафевите си очи, взря се в мен за секунда все едно аха-аха ще види, че до него седи човек и каза: „В Испания много рядко вали дъжд, а и да завали, там всички са подготвени и си носят чадъри. Ама не се бутат с чадърите по улицата като тия тука, ще ти извадят очите…“.
Седмица по-късно попаднах на същия шофьор. Този път бях решена да се направя на глухоняма, но знаете ли? Това изобщо не го трогна. На втората пряка ме попита: „Вие ходили ли сте в Испания?“. Отворих уста, за да си поема голяма глътка въздух, което той разчете като потенциален отговор и ме запечата преди да съм я затворила: „Аз съм бил там толкова пъти…Ако знаете колко рядко вали…“.
Така де. Общуването е сложна работа. Но има една негова характеристика, която не може да се пренебрегне – то е двупосочно. Та ако усетите, че сте попаднали в задънена комуникационна улица, има само един начин да се спасите.
Бягайте, колкото ви държат краката.
